Замахвам силно и го хласвам в лявото ухо. Зловещ звук. Хрущят и пукат кости. Строполява се на четири крака и главата му се люшка един миг, после той се обръща и ме поглежда. Надига глава и понечва да се изправи. Вторият ми замах е едва ли не от тавана, събрал всичката ми сила. С цялата си омраза и страх стоварвам бухалката върху темето му.
Тъкмо да замахна отново, и Кели се вкопчва в мен.
— Спри, Руди!
Спирам. Поглеждам я обезумял, после свеждам очи към Клиф. Той е проснат по корем, тресе се и стене. Гледаме с ужас как тялото му се укротява. Още някой и друг спазъм. Мъчи се да изрече нещо. Издава гърлен звук, от който ни призлява. Опитва да помръдне главата си, от която шурти кръв.
— Ще убия тая гад, Кели — казвам задъхано, все още разлюлян от страх и бяс.
— Не!
— Да! Той би ни очистил.
— Дай ми бухалката — казва тя.
— Какво?
— Дай ми бухалката и изчезвай.
Смаян съм от спокойствието й в този момент. Знае точно какво трябва да прави.
— Какво ще правиш… — Поглеждам нея, поглеждам него.
Тя издърпва бухалката от ръцете ми.
— Не ми е за пръв път. Изчезвай. Бързо се скривай. Не си бил тук тази вечер. Ще ти се обадя по-късно.
Нищо не мога да сторя, освен да стоя вцепенен и да се взирам в мъжа на пода, който бере душа.
— Моля ти се, Руди — казва тя и лекичко ме побутва към вратата. — Ще ти се обадя по-късно.
— Добре, добре.
Отивам в кухнята, взимам пистолета и се връщам при нея. Гледаме се, после извръщаме очи към него. Прекрачвам прага. Тихо затварям вратата след себе си и се озъртам за любопитни съседи. Няма жива душа. Миг-два се колебая накъде. Отвътре никакъв звук.
Чувствам, че ми прилошава. Прокрадвам се в мрака. Изведнъж целият се обливам в пот.
Първата полицейска кола успява да пристигне за десет минути. Бързо се появява и втора. После линейка. Снишил съм се във волвото сред претъпкания паркинг и наблюдавам всичко това. Санитарите се потътрят към апартамента. Нова полицейска кола. Червени и сини светлини озаряват нощта и привличат цяла тълпа. Минутите текат, а от Клиф ни вест, ни кост. Един санитар се появява на входа и едва-едва измъква нещо от линейката. Не бърза човекът.
Кели е самичка вътре, уплашена, трябва да отговаря на стотици въпроси какво и как се е случило, а аз се спотайвам тук като последен страхливец. Снишавам се зад волана с надежда никой да не ме види. Защо я изоставих? Да ида ли да я спася? Главата ми ще се пръсне, всичко се размазва пред очите ми и бясното святкане на червени и сини буркани ме ослепява.
Не може да е умрял. Виж, осакатен… Но не и мъртъв.
Мисля да се върна. Шокът поотминава и страхът здраво ме сграбчва. Искам да изнесат Клиф на носилка и да изчезнат с него. Да го откарат в болница, да го обинтоват. Внезапно ми се приисква той да живее. Мога да се справя с него като жив човек, макар и побъркан. Хайде, Клиф, хайде, младежо! Надигни се, застани на прага.
Човек досега не съм убивал.
Тълпата нараства и един полицай я избутва назад.
Губя представа за времето. Отпред спира „гробарката“ на „Съдебна медицина“ и предизвиква у възбудените зяпачи порой от клюки. Клиф няма да бъде качен на линейката, Клиф ще бъде откаран в моргата. Открехвам вратата и повръщам възможно най-тихичко, но оплесквам колата до мен. Никой не ме чува. После обърсвам уста и се смесвам с тълпата. „Уби я накрая“ — чувам някакъв глас. Ченгетата сноват навън-навътре. На четири-пет метра съм от входа, изгубен в море от лица. Полицията обгражда блока с жълта лента. През няколко секунди зад прозорците проблясва светкавица на фотоапарат.
Чакаме. Трябва да я видя, но какво мога да сторя. През тълпата пробягва друг слух, който всъщност съдържа истината. Той е мъртвият. Смятат, че тя го е убила. Слушам внимателно какво се говори, та ако някой е видял от апартамента да излиза непознат малко след крясъците и писъците, поне да знам. Движа се бавно, наострил слух. Нищо такова не чувам. Отдалечавам се за няколко минути и пак повръщам зад храстите.
Около входа настъпва раздвижване и един санитар излиза заднишком, измъквайки носилка. Трупът е в сребрист чувал. Бавно тикат носилката по тротоара към „гробарката“ и я пъхват вътре. След минути се появява Кели, придружена от двама полицаи. Изглежда мъничка и уплашена. Слава богу, не е с белезници. Успяла е да се преоблече и сега е с джинси и бяла блузка. Качват я на задната седалка в една патрулна кола и заминават. Изтичвам към волвото и подкарвам към полицейския участък.