Съобщавам на сержанта зад бюрото на входа, че съм адвокат, че клиентката ми току-що е била арестувана, и настоявам да съм с нея, докато я разпитват. Казвам го достатъчно настойчиво и той набира някакъв номер бог знае къде. С мен тръгва друг полицай и ме отвежда на втория етаж, където в една стая за разпити седи Кели. Иззад стъклена преграда я гледа следовател от отдел „Убийства“. Казва се Смодъртън. Подавам му визитната си картичка. Той не благоволява да се ръкува с мен.
— Вие, адвокатите, сте доста чевръсти — изрича с пълно презрение.
— Тя ми се обади веднага след като е позвънила на 911. Какво установихте досега?
И двамата гледаме към нея. Тя седи на края на дълга маса и бърше очите си с книжна кърпичка. Смодъртън сумти, преценявайки какво точно да ми каже.
— Установихме, че съпругът й лежи мъртъв на пода в дневната с фрактура на черепа, изглежда, от удар с бейзболна бухалка. Не ни е казала кой знае колко, само, че се развеждат, промъкнала се вкъщи да си прибере дрехите, но той я сварил и започнал скандал. Бил много пиян, та някак успяла да му измъкне бухалката от ръцете и ето го сега в моргата. Вие с развода й ли се занимавате?
— Да. Ще ви дам копие от молбата. Миналата седмица съдията му разпореди да стои по-далеч от нея. Четири пъти я е пребивал.
— Видяхме следите от побоя. Искам просто да й задам няколко въпроса. Да имате нещо против?
— Не, разбира се.
Двамата с него влизаме в стаята. Кели се изненадва, като ме вижда, но успява да запази хладнокръвие. Следва лека съчувствена прегръдка на адвокат и клиентка. Към Смодъртън се присъединява и друг цивилен полицай на име Хемлит, който носи касетофон. Не възразявам. След като го включва, вземам инициативата в свои ръце.
— За протокола, казвам се Руди Бейлър, адвокат на Кели Райкър. Днес е понеделник, петнайсети февруари, деветдесет и трета година. Намираме се в Главното полицейско управление в центъра на Мемфис. Присъствам тук, защото клиентката ми позвъни у нас тази вечер, около седем и четирийсет и пет. Току-що се била обадила на 911 и каза, че според нея съпругът й е мъртъв. — Кимвам към Смодъртън, че сега може да продължи, а той ме поглежда тъй, сякаш му иде да ме удуши. Ченгетата мразят адвокатите, но тъкмо сега това най-малко ме притеснява. Смодъртън започва с ред въпроси относно Кели и Клиф — рождени дати, женитба, занятие, деца и тъй нататък. Тя отговаря търпеливо, с празен поглед. Подутината на лицето й е спаднала, но под лявото око синината не се е разсеяла. На веждата й още е залепена марля. Примира от страх.
Описва побоя с достатъчно подробности, та и на трима ни да настръхне кожата. Смодъртън изпраща Хемлит да донесе протоколите от трите ареста на Клиф заради побой. Тя разказва за физическото насилие, неотразено в протоколи, неописано на хартия. Говори за бейзболната бухалка и онзи път, когато й е счупил глезена с нея. Няколко пъти само я е насинявал, когато не му се щяло да троши кости.
Говори за последния побой, за решението си да избяга и да се скрие, а после да заведе дело за развод. Звучи безкрайно убедително, защото казва самата истина. Притеснява ме друго: скорошните неизбежни лъжи.
— Защо се върнахте вкъщи тази вечер? — пита Смодъртън.
— Да си прибера дрехите. Бях сигурна, че няма да е там.
— Къде бяхте отседнали през последните няколко дни?
— В един приют за малтретирани жени.
— Как се нарича той?
— Не бих желала да казвам.
— Тук, в Мемфис, ли се намира?
— Да.
— Как стигнахте тази вечер до апартамента си?
При този въпрос сърцето му подскача, но тя вече е помислила за това.
— С моята кола — отговаря.
— Каква марка е?
— Фолксваген разбит.
— Къде е тя сега?
— На паркинга пред апартамента.
— Можем ли да я огледаме?
— Не преди мен — казвам аз, спомнил си внезапно, че тук съм адвокат, а не съучастник.
Смодъртън поклаща глава. Ако се убиваше с поглед, сега да съм труп.
— Как влязохте в апартамента?
— Със собствения си ключ.
— Какво направихте, като влязохте?
— Отидох в спалнята и започнах да си събирам дрехите. Натъпках три-четири калъфки с вещите си и стоварих куп неща в дневната.
— Колко време мина, преди да се върне мистър Райкър?
— Може би десет минути.
— Какво стана тогава?
Тук се намесвам аз.
— Тя няма да отговори на този въпрос, докато не получа възможност да поприказвам с нея насаме и да се запозная със случилото се. Засега разпитът свършва.
Пресягам се и натискам червеното копче за изключване на касетофона. Смодъртън кипи отвътре, докато си преглежда бележките. Хемлит се връща с протоколите от арестите. И двамата се надвесват над тях. С Кели не се поглеждаме, но краката ни се докосват под масата. Смодъртън написва нещо на един лист и й го подава.