Трябва да са петдесетина на брой, поравно чернокожи и бели, средна възраст над седемдесет и пет, неколцина слепи, десетина в инвалидни колички, повечето със слухови апарати. Казаха ни, че се събирали тук всеки ден по пладне да хапнат топъл обяд, да попеят задружно и от време на време да се срещнат с някой съвсем закъсал политик. След час-два общуване се прибирали по домовете и с нетърпение брояли часовете до новото идване. Нашият професор твърдеше, че това бил единственият светъл лъч в техния живот.
Допуснахме фаталната грешка да пристигнем в часа за хранене. Начело с професор Слут, бяхме настанени на ъгловата маса, където под строг надзор всеки от четирима ни трябваше да се пребори с порция дунапреново пиле и леденостуден грах. За десерт имаше плодово желе и моето се оказа жълто, което не остана незабелязано от някакъв брадат дърт пръч с картонче „Здрасти, казвам се Боско“ върху зацапаното джобче на ризата. Боско взе да мърмори за жълто желе и аз побързах да му го подам заедно с пилето, но мис Бърди Бърдсонг мигом засече нарушителя и грубо го бутна да седне. За своите осемдесет години мис Бърдсонг е доста пъргава и изпълнява в тукашната организация комбинираната роля на майчица, диктатор и блюстител на реда. Управлява тая тълпа като врял и кипял тъмничар — едни прегръща, други потупва по рамото, разправя нещо на група също тъй дребни бабички със синкави прически, смее се пискливо и през цялото време бдително държи под око Боско, който явно е черната овца в стадото. Преди малко го скастри заради въжделенията към моето желе, но след броени секунди поднесе пред блесналия му взор пълна паница с жълтата лепкава каша. Той тутакси загреба направо с пръсти.
Мина час. Обядът продължаваше, като че тия прегладнели души бяха попаднали на пиршество от седем блюда без капчица надежда да хапнат нещо друго до края на живота си. Треперещите вилици и лъжици се движеха напред-назад, нагоре-надолу, навън-навътре, сякаш натоварени със скъпоценни метали. Времето нямаше абсолютно никакво значение. Развълнуваше ли ги някоя дума, почваха да си крещят. Окапваха пода толкова често, че повече нямах сили да гледам. Дори си изядох желето. Ненаситният Боско дебнеше всяко мое движение. Мис Бърди пърхаше с чуруликане из тълпата.
Професор Слут, изкуфял интелектуалец със задължителната смачкана папийонка, чорлава коса и червени тиранти, седеше блажено усмихнат като човек, който току-що е привършил великолепен обяд, и с умиление съзерцаваше гледката. Той беше кротка душа, малко над петдесетте, но по маниери не се различаваше твърде от Боско и неговата компания. Вече двайсетина години смирено преподаваше ония дисциплини, към които рядко би се залетял някой студент, камо ли пък преподавател. Права на детето, закон за инвалидите, семинар по насилието в домашни условия и, разбира се, законът за дъртаците, както се изразяваме зад гърба му. Веднъж беше планирал серия лекции, озаглавени „Права на неродения плод“, но веднага избухнаха толкова бурни спорове, че професор Слут побърза да излезе в неплатен отпуск.
Още от първия ден той ни обясни, че целта на заниманията е да срещнем истински хора с истински правни проблеми. Според него всички студенти навлизат в специалността с известна доза идеализъм и желание да служат на обществото, но след три години най-жестока конкуренция гледат само как да си намерят свястна работа в свястна фирма, където за седем-осем години могат да станат съдружници и да докопат голямата пара. Много е прав.
Предметът е факултативен и отначало бяхме единайсет студенти. След един месец досадни лекции и непрестанни призиви да забравим парите и да работим даром бройката спадна до четирима. Общо взето, заниманията са напълно излишни, зачитат се само за два часа седмично, не изискват почти никакви усилия и тъкмо това ме привлече. Но ако оставаше повече от месец, дълбоко се съмнявам дали щях да издържа до края. В момента ненавиждам цялата правна професия. И съм сериозно загрижен за бъдещата си адвокатска практика.
За пръв път се сблъсквам с клиенти на живо и изпадам в ужас. Всички тия престарели и грохнали субекти ме гледат като връх на мъдростта. В края на краищата аз съм почти адвокат, нося черен костюм, имам бележник, в който драскам кръгчета и квадратчета, а лицето ми е навъсено и многозначително, значи сигурно съм способен да им помогна. Зад сгъваемата маса до мен седи най-добрият ми приятел от курса, чернокожият Букър Кейн. И той примира от страх. Върху прегънатите картончета отпред са изписани с черен флумастер имената ни: Букър Кейн и Руди Бейлър. Бейлър, това съм аз. До Букър е катедрата, иззад която мис Бърди цвърчи нещо със задгробен глас, а от другата й страна, върху също такава маса, едно от двете подобни картончета оповестява присъствието на Ф. Франклин Доналдсън Четвърти, самодоволен тиквеник, който за три години още не се е научил как да си каже името без съкращение отпред и цифра отзад. Компания му прави оная страхотна кучка Н. Елизабет Ериксън, дето вечно ходи с мъжки раиран костюм, копринена вратовръзка и убийствено кисела физиономия. Мнозина колеги подозират, че под костюма носи и още нещо мъжко на каишка.