Второто обаждане е от Роджър Райе, новият адвокат на мис Бърди. Поздравява ме за присъдата. Ако знаеше само… Казва, че мислел за мен, откакто видял снимката ми в неделния вестник. Мис Бърди пак се мъчела да преработи завещанието и на ония във Флорида им дошло до гуша от нея. Делбърт и Рандолф най-сетне я накарали да подпише някакъв непрофесионално съставен документ, с който изтърчали при съдиите в Атланта и настояли за пълен достъп до финансовите дела на майка си. Естествено, отсреща им оказали лют отпор. Братята атакували два дни. Един от съдиите се обадил на Роджър Райе и истината излязла наяве. В крайна сметка Делбърт и Рандолф запитали без увъртания дали майка им притежава двайсет милиона долара. Съдията не могъл да се удържи от смях и това доста разтревожило момчетата. Най-сетне стигнали до извода, че мис Бърди ги премята, и подкарали обратно към Флорида.
Късно вечерта в понеделник мис Бърди се обадила в дома на Роджър Райе и му съобщила, че заминава за Мемфис. Опитала да открие и мен, но съм бил много зает. Мистър Райе й разказал за процеса и петдесетте милиона, което силно я развълнувало. „Колко мило — рекла тя. — Не е зле за момче градинарче.“ Изглеждала страшно радостна от новината, че вече съм богат.
Както и да е, Райе иска да ме предупреди, че мис Бърди може да цъфне тук всеки момент. Благодаря му.
След старателен преглед на досието „Райкър“, Морган Уилсън е склонна да не предявява обвинение. Но нейният шеф Ал Ванс се колебае. Двамата влизаме в кабинета му.
Ванс е избран за окръжен прокурор много отдавна и редовно го преизбират без затруднения. Той е някъде към петдесетте и навремето имал сериозни намерения да навлезе във висшите политически кръгове. Не му се отворила възможност, но и сегашният пост го задоволява. Притежава едно твърде рядко сред прокурорите качество — мрази телевизионните камери.
Той ме поздравява за присъдата. Сърдечно благодаря, но си имам причини да избягвам тази тема. Подозирам, че след по-малко от двайсет и четири часа новината за „Грейт Бенефит“ ще стигне до Мемфис и ореолът на всемогъщество около мен моментално ще помръкне.
— Тия хора не са наред — казва той, хвърляйки папката върху бюрото. — Звънят като луди, тая сутрин вече се обадиха два пъти. Секретарката ми разговаря с Райкър старши и един от братята.
— Какво искат?
— Смърт за клиентката ви. Без съд и присъда, направо да я вържем на електрическия стол. Тя излезе ли от затвора?
— Да.
— Укрива ли се?
— Да.
— Добре. Те са толкова тъпи, че я заплашват съвсем открито. Не знаят, че е противозаконно. Луди, казвам ви.
Тримата единодушно споделяме мнението, че всички от фамилията Райкър са крайно невежи и много опасни.
— Морган не иска да предявим обвинение — продължава Ванс.
Морган кимва.
— Нещата са много прости, мистър Ванс — казвам аз. — Можете да се обърнете към разширен състав съдебни заседатели и с малко късмет те сигурно ще потвърдят обвинението. Но ако се стигне до съд, ще загубите. Ще размахвам оная проклета алуминиева бухалка и ще доведа десетки експерти по проблемите на домашното насилие. Ще превърна мисис Райкър в истински символ, а вие ще станете просто злодеи с опита да я осъдите. От дванайсет съдебни заседатели няма да получите нито един глас. — Млъквам за миг, после продължавам: — Не ме интересува какво правят роднините му. Но ако ви сплашат дотам, че да предявите обвинение по случая, ще съжалявате. Защото ония ще ви намразят още повече, когато заседателите отхвърлят обвинението и си излезем най-спокойно.
— Прав е, Ал — казва Морган. — Няма начин да я осъдим.
Ал е бил готов да вдигне ръце още преди да ме види, но явно е искал да го чуе и от двама ни. Съгласява се да оттегли всички обвинения. Морган обещава да ми изпрати решението по факса още преди обяд.
Благодаря им и бързам да се измъкна. Току-виж, взели, че размислили. В асансьора съм сам и неволно се ухилвам на отражението си в лъскавата бронзова плочка над бутоните. Обвиненията отпадат! Завинаги!
Пресичам паркинга на бегом.
Куршумът бил изстрелян от улицата, пробил прозореца на предната стая, оставяйки в стъклото мъничка дупчица, минал през завесата и привършил полета си дълбоко в стената. Когато чул изстрела, Дек бил в кантората. Куршумът минал на цели три метра от него, но и това му дошло доста. Не посмял да изтича до прозореца. Залегнал под масата и останал там няколко минути.
После заключил вратата и зачакал убиецът да дойде. Никой не се появил. Било е около десет и половина, докато аз разговарях с Ал Ванс. Очевидно никой не е забелязал стрелеца. И да е чул някой, няма да разберем. Из тоя квартал пукотевицата не е рядкост.