Выбрать главу

Днес, двайсет години по-късно, Джонатан Лейк все още работи по осемнайсет часа на ден, притежава фирма с единайсет адвокати и без нито един съдружник, обира каймака на големите дела и според легендата изкарва някъде около три милиона годишно.

Той самият обича да се хвали с това. Три милиона годишен доход трудно се укрива в Мемфис, тъй че Джонатан Лейк вечно е в центъра на вниманието. И легендата продължава да расте. Всяка година незнаен брой студенти постъпват в Юридическия факултет заради Джонатан Лейк. Те имат мечта. Някои абсолвенти излизат оттук без работа, защото не искат нищо друго, освен стаичка в центъра с тяхното име на вратата. Искат да живеят в глад и мизерия като Лейк.

Подозирам, че освен това карат мотоциклети. Може би и аз съм се запътил натам. Може би има надежда. Аз и Лейк.

Заварвам Макс Лойбърг в неподходящ момент. Той говори по телефона, размахва ръце и псува като пиян моряк. Става дума за някакво дело, на което трябва да се яви като свидетел. Правя се, че пиша нещо в бележника, зяпам пода и се мъча да не слушам, докато той трополи насам-натам зад бюрото, опъвайки кабела на слушалката.

Най-сетне Макс затваря телефона.

— Няма грешка, спипал си ги за гушата — бързо ми казва той и почва да дири нещо из бъркотията по бюрото.

— Кого?

— „Грейт Бенефит“. Тая нощ изчетох всичко. Типична далавера с дебитни застраховки. — Макс изравя дебела папка и се тръшва на стола. — Знаеш ли какво е дебитна застраховка?

Мисля че знам, но се боя да не ме пита за подробности.

— Не съвсем.

— Негрите я наричат „улична застраховка“. Евтини полици за бедни хора, продавани от врата на врата. Агентите минават всяка седмица да събират вноските и записват дебита във вносната книжка, която остава у застрахования. Жертвите им са предимно необразовани хора и когато някой предяви претенции, компаниите непременно отказват да платят. Много съжаляваме, този разход не се покрива по еди-каква си причина. В това отношение са извънредно изобретателни.

— Не ги ли съдят?

— Рядко. Според статистиката от всеки трийсет случая на отказ за изплащане на застраховка само един попада в съда. Разбира се, компаниите го знаят и точно на това разчитат. Не забравяй, че те гледат да си имат работа с бедни хора, които се боят от съдилища и адвокати.

— Какво става, ако се стигне до съд? — питам аз.

Той отпъжда с ръка някаква муха или бръмбар и два-три листа отхвръкват на пода. Макс звучно пука с кокалчетата на пръстите си.

— Най-често нищо особено. За цялата страна има няколко случая на големи наказателни обезщетения. Лично съм участвал в две-три от делата. Но съдебните заседатели не са твърде склонни да превръщат в милионери разни прости хорица, купили евтини застраховки. Представи си. Ето ти го ищеца с неговите, да речем, пет хиляди долара медицински разходи, очевидно предвидени в застраховката. Компанията обаче отказва. А тя има, да речем, двеста милиона. Пред съда адвокатът на ищеца моли съдебните заседатели за петте хиляди плюс два-три милиона като наказание за нематериалните щети. Умряла работа. Подхвърлят на човечеца петте хилядарки, лепват още десетина за обезщетение и компанията пак печели.

— Но Дони Рей Блек умира. Умира, защото не могат да му осигурят операция за присаждане на костен мозък, която е предвидена в застраховката. Прав ли съм?

Лойбърг се усмихва лукаво.

— Така е. При условие, че родителите са ти казали всичко. Засега само го предполагаш.

— Но ако всичко това е вярно? — питам аз, сочейки папката.

Той свива рамене, кимва и пак се усмихва.

— Тогава казусът е добър. Не страхотен, но добър.

— Не те разбирам.

— Много просто, Руди. Живеем в Тенеси. Щат на петцифрените присъди. Тук никой не плаща застрахователни обезщетения. Съдебните заседатели са крайно консервативни. Доходът на глава от населението е толкова нисък, че заседателите не изгарят от желание да превърнат съседите си в богаташи. Трудно се постига свястна присъда, особено пък в Мемфис.

Бас държа, че Джонатан Лейк знае как да спечели делото. И навярно би ми отпуснал нещичко, ако му доведа клиентите. Въпреки махмурлука колелцата в главата ми почват да се въртят.

— И какво да правя сега? — питам аз.

— Съди ги, копелетата.

— Още нямам права.

— Не ти. Прати хората при някой печен адвокат. Завърти два-три телефона, поприказвай с адвоката. После предаваш на Слут две странички отчет и си чист. — Той скача на крака, посяга към звънящия телефон и с другата ръка бутва папката към мен. — Сложил съм ти списък на трийсетина подобни случая. Прегледай ги, ако те интересува.