— Благодаря — казвам аз.
Той пренебрежително махва с ръка. Докато се измъквам от кабинета, Макс Лойбърг отново крещи по телефона.
Юридическият факултет ме е научил да мразя всякакъв вид проучвания. Вече трета година карам тук и поне през половината от всички мъчителни часове съм се ровил из вехти, протрити томове да търся отдавнашни прецеденти в подкрепа на първобитни правни теории, за които нито един нормален юрист не се е сещал от десетилетия насам. Мед им капе на сърцето, като ни пратят насам да дирим съкровища. За професорите говоря — дето преподават само защото в истинския живот хич не ги бива и си мислят, че за нас е страшно полезно да издирваме разни завеяни казуси и да пишем тъпи доклади, та да получим добри оценки и да навлезем в професията като образовани млади юристи.
Това се отнася най-вече до първите две години. Сега не е чак толкова зле. А може и да има нещо смислено в цялата тая лудост. Чувал съм хиляди слухове за големи фирми, които пращали младите си сътрудници на две години каторжен труд из библиотеките — да пишат резюмета и правни анализи.
При комбинация от махмурлук и юридическо проучване всички часовници спират. Главоболието става все по-непоносимо. Ръцете ми продължават да треперят. Късно следобед Букър ме заварва в бърлогата с десетина разтворени книги върху масата. Всички са от препоръчителния списък на Лойбърг.
— Как се чувстваш? — пита Букър.
Той е със сако и вратовръзка, сигурно идва направо от кантората, където приема обаждания и ползва диктофон като истински адвокат.
— Добре съм.
Той прикляка до мен и оглежда камарата книги.
— Какво е това?
— Не е за изпита. Готвя отчет за Слут.
— Никога не си писал отчети за Слут.
— Знам. Стана ми съвестно.
Букър се изправя и опира рамо в стената.
— Две новини — казва той почти шепнешком. — Мистър Шанкъл смята, че инцидентът в „Броднакс и Спиър“ е уреден. Позвънил е на две-три места и са го уверили, че така наречените жертви нямат намерение да подават жалба.
— Добре — казвам аз. — Благодаря ти, Букър.
— Няма нищо. Мисля, че вече е безопасно да излезеш на бял свят. Естествено, ако имаш сили да се откъснеш от книгите.
— Ще се помъча.
— Второ. Имах дълъг разговор с мистър Шанкъл. Току-що напуснах кантората. Е, засега няма нищо подходящо. Освен мен е наел още двама нови колеги от Ню Йорк и се чуди къде да ги настани. В момента търси допълнителни канцеларии.
— Не беше длъжен да го правиш, Букър.
— Дреболия. Беше ми приятно. Мистър Шанкъл обеща да пусне пипалата насам-натам, да разрови храстите, както се казва. Той има много познати.
Трогнат съм почти неописуемо. Преди двайсет и четири часа имах обещание за добро място с прилична заплата. А сега съвсем непознати хора се застъпват за мен и ми търсят работа под дърво и камък.
— Благодаря — казвам аз, после прехапвам устни и се втренчвам в пръстите си.
Букър поглежда часовника.
— Трябва да бягам. Искаш ли утре сутрин да учим за изпита?
— Дадено.
— Ще ти се обадя.
Той ме потупва по рамото и изчезва.
Точно в пет без десет аз се изкачвам нагоре по стъпалата и напускам библиотеката. Вече не се озъртам за ченгета, не се боя да срещна Сара Планкмор, дори не ме е страх от разносвачите на призовки. А най-малко се боя от неприятни срещи с някои колеги. Всички са изчезнали. Днес е петък и факултетът пустее.
Отдел „Работни места“ е в административната част на сградата, близо до главния вход. В движение хвърлям поглед към таблото за обяви. Обикновено то е претъпкано с предложения за работа — фирми, фирмички, самостоятелни адвокати, частни компании, държавни учреждения. Един поглед стига, за да разбера онова, което вече ми е известно. Върху таблото няма нито една обява. По това време на годината пазарът е мъртъв.
Мадлин Скинър завежда отдела от десетилетия насам. Носи се мълва, че щяла да се пенсионира, но според други слухове всяка година плашела декана с оставка, за да изкопчи нещо повече. Тя е шейсетгодишна, а изглежда на седемдесет — мършава женица с къса прошарена коса, снопчета бръчки край очите и вечно запалена цигара в пепелника върху бюрото. Злите езици твърдят, че пуши по четири пакета на ден, което звучи доста забавно, защото пушенето в цялата сграда е абсолютно забранено, само че никой няма кураж да го каже на Мадлин. Тя разполага с огромна власт, понеже води ония, които предлагат работни места. Няма ли работни места, няма да има и факултет.
А в това отношение много я бива. Познава когото трябва и където трябва. Навремето е намирала работа за хората, които сега издирват кандидати, и умее да бъде безцеремонна. Ако бивш възпитаник на Мемфиския университет отговаря за кадрите в някоя голяма фирма и проличи, че пренебрегва нашите абсолвенти, Мадлин отива право при ректора и подава неофициална жалба. Ректорът пък посещава големите фирми, обядва със съдружниците и възстановява нарушеното равновесие. Мадлин не само разполага със сведения за всяко свободно място в Мемфис, но и знае точно кого назначават.