Мадлин оставя записките си върху бюрото.
— Ще продължавам да търся. Може и да изскочи нещо.
— А аз какво да правя?
— Почвай да чукаш но вратите. В този град има три хиляди адвокати, повечето практикуват самостоятелно или на групички по двама-трима. Нямат работа с нас, тъй че не ги познаваме. Върви да ги търсиш. Лично аз бих започнала с малките групи — двама, трима, най-много четирима адвокати. Обещавай да им разчистиш смрадливите досиета, да събираш хонорарите…
— Смрадливите досиета ли?
— Аха. Всеки адвокат има цяла камара смрадливи досиета. Обикновено лежат забутани в някой ъгъл и колкото по-дълго лежат, толкова по-зле миришат. Това са случаите, за които съжаляват, че са ги поели.
Във факултета не ни учат на такива неща.
— Може ли да попитам нещо?
— Естествено. Казвай.
— Този съвет, дето ми го давате — да чукам по вратите… колко души са го чули през последните три месеца?
Тя се усмихва за миг, после поглежда някакъв списък.
— Около петнайсет абсолвенти все още си търсят работа.
— Значи в момента тия петнайсет души обикалят по улиците.
— Вероятно. Всъщност трудно е да се каже. Някои си имат планове и невинаги ги споделят с мен.
Минава пет и Мадлин иска да се прибира.
— Благодаря, мисис Скинър. За всичко. Друго е като знам, че някой мисли за мен.
— Ще продължавам да търся. Обещавам. Обади се другата седмица.
— Непременно. Благодаря.
Незабелязано се промъквам в библиотеката.
6
Мис Бърди живее в Мидтаун — стар, аристократичен квартал само на три-четири километра от факултета. В сянката на две редици вековни дъбове улицата изглежда усамотена. Някои сгради са доста красиви, с безупречно окосена трева и лъскави автомобили отпред. Други сякаш са почти напълно изоставени и едва надничат през гъсталак от неподкастрени дървета и избуяли храсти. Къщата на мис Бърди е белокаменна викторианска сграда от края на миналия век, с просторна веранда, която се губи зад ъгъла. Нуждае се от боядисване, нови керемиди и малко градинарска работа. Прозорците са изметнати, водосточните тръби са задръстени с листа, но все пак личи, че някой живее тук и се мъчи да поддържа ред. Храстите покрай алеята са се разрасли безредно. Паркирам зад мръсен кадилак, купен най-малкото преди десет години.
Дъските на верандата скърцат под краката ми, докато пристъпвам към вратата и се оглеждам дали отнякъде няма да изскочи грамаден пес с остри зъби. Късно е, вече почти се смрачава, а на верандата няма лампа. Тежката дървена врата е широко разтворена и през мрежата за мухи различавам малък вестибюл. Не откривам звънец, затова леко почуквам по рамката. Мрежата се размърдва с тракане. Дъхът ми спира, но отвътре не се раздава кучешки лай.
Пълна тишина. Почуквам малко по-силно.
— Кой е? — обажда се познат глас.
— Мис Бърди!
Дребен силует прекосява вестибюла, лампата светва и мис Бърди се появява пред мен, облечена със същата памучна рокля, която носеше и вчера в „Кипарисовите градини“. Тя присвива очи и се взира към верандата.
— Аз съм, Руди Бейлър. Студентът по право, с когото разговаряхте вчера.
— Руди!
Мис Бърди буквално трепери от вълнение, че ме вижда. За момент се смущавам, после изведнъж ми става жал. Тя живее самичка в тази чудовищна къща и твърдо смята, че близките са я изоставили. Единственият й светъл лъч са грижите за неколцина забравени старци, които се събират всеки ден да хапнат топла храна и да попеят. Мис Бърди Бърдсонг е много самотна.
Тя бързо дръпва резето на мрежестата врата, повтаряйки без следа от учудване:
— Влизай, влизай.
Хваща ме за лакътя и ме повежда през вестибюла, после по някакъв коридор, като в движение щрака лампите. По стените висят десетки старинни семейни портрети. Килимите са протрити и прашни. Наоколо витае влажната, застояла миризма на къща, която се нуждае от основно почистване и обновяване.
— Колко мило, че намина — чурулика мис Бърди, продължавайки да ме държи за ръката. — Нали беше много забавно вчера при нас?
— Да, госпожо.
— Ще дойдеш ли пак да ни навестиш?
— Изгарям от нетърпение.
Продължавайки да щрака лампите, тя ме настанява край кухненската маса. После се отправя към бюфета и пита:
— Кафе или чай?
— Кафе — казвам аз и се оглеждам.
— Може ли нес?
— Чудесно.
След три години в Юридическия факултет вече не правя разлика между нес и еспресо.
— Сметана или захар? — пита тя, докато отваря хладилника.
— Само кафе.
Мис Бърди слага водата да заври, подрежда чашките и сяда срещу мен. Усмихва се до ушите. За днес аз съм й радостта.