— Толкова се радвам да те видя — възкликва тя за трети или четвърти път.
— Чудесна къща имате, мис Бърди — казвам аз, вдъхвайки застоялия въздух.
— О, благодаря. С Томас я купихме преди петдесет години.
Тенджерите, тиганите, мивката, крановете, печката и тостерът са поне на четирийсет години. Хладилникът вероятно е от началото на шейсетте.
— Томас почина преди единайсет години. В тая къща отгледахме синовете си, но бих предпочела да не говорим за тях. — За момент радостното й лице помръква, но тя побързва да се усмихне отново. — Да поговорим за теб.
Това пък е темата, която аз бих предпочел да избегнем.
— Ами да. Защо не? — казвам и напрегнато изчаквам въпросите.
— Откъде си?
— Роден съм тук, но израснах в Ноксвил.
— Колко мило. А кой колеж си завършил?
— „Остин Пий“.
— Моля?
— „Остин Пий“. Малък колеж в Кларксвил. Получава държавни субсидии.
— Колко мило. Защо избра Мемфиския университет?
— Защото е много добър, освен това обичам Мемфис.
Всъщност има още две причини. Защото тук ме приеха и защото разноските не са прекалено високи.
— Колко мило. Кога завършваш?
— Само след няколко седмици.
— И после ще станеш истински адвокат, колко мило. Къде ще работиш?
— Още не съм сигурен. Напоследък все по-често си мисля просто да мина на свободна практика, нали разбирате, да си имам собствена кантора. По природа съм независим и не знам дали ще мога да работя за другиго. Бих искал да упражнявам професията както аз си знам.
Мис Бърди ме гледа мълчаливо. Усмивката е изчезнала. Очите й са приковани в моите. Озадачена е.
— Това е просто чудесно — казва най-сетне тя и скача да прави кафето.
Ако тази мила старица наистина струва милиони, значи умее великолепно да го прикрива. Масата под лактите ми е с алуминиеви крачета и протрит пластмасов плот. Всички чинии, прибори, кухненски уреди и мебели са купени преди десетилетия. Живее в занемарена къща и кара стара кола. Очевидно няма прислужници и камериерки. Нито пък разни префърцунени кученца.
— Колко мило — повтаря тя, докато слага чашките на масата. Не забелязвам над тях да се вдига пара. Кафето е хладко, слабо, безвкусно и изветряло.
— Хубаво кафе — млясвам аз.
— Благодаря. Значи смяташ направо да си отвориш собствена адвокатска кантора?
— Колебая се. Нали разбирате, на първо време ще е доста тежко. Но ако работя упорито и се държа почтено с хората, после ще ми е по-лесно да привличам клиенти.
Този път тя се усмихва искрено и бавно кимва.
— Ами че това е просто чудесно, Руди. Колко храбро. Мисля, че на професията й трябват повече млади хора като теб.
На тая професия аз съм й последната грижа — още един прегладнял млад лешояд, който дебне за съдебни спорове и сам налива масло в огъня, та да изстиска някой и друг долар от плиткия джоб на клиента.
— Сигурно се питате защо съм тук — казвам аз, отпивайки от кафето.
— Радвам се, че дойде.
— Е, да, и на мен ми е много приятно да ви видя. Но исках да поговорим за завещанието. Снощи не можах да заспя, тревожех се за имуществото ви.
Очите й овлажняват. Трогната е.
— Някои подробности са твърде смущаващи — обяснявам аз, мъдро навъсен като същински адвокат. Вадя от джоба си химикалка и я стискам здраво, сякаш съм готов за действие. — Първо, простете ми, че го казвам, но наистина се тревожа, виждайки вас, или който и да било друг клиент да взима толкова строги мерки спрямо близките си. Смятам, че би трябвало да обсъдим подробно този въпрос. — Тя стиска устни, но не казва нищо. — И второ, пак моля за извинение, обаче не бих могъл да се смятам за почтен юрист, ако не го спомена — много ми е трудно чрез завещание или какъвто и да било друг документ да припиша цялото ви състояние на една личност, която познавате само от телевизията.
— Той е божи човек — натъртва тя, бързайки да защити честта на отец Кенет Чандлър.
— Знам. Чудесно. Но защо трябва да му дадете всичко, мис Бърди? Защо не двайсет и пет процента, нали разбирате, в рамките на разумното?
— Той има много разноски. И самолетът му вече е остарял. Сам ми го каза.
— Добре, но бог едва ли би искал да финансирате всичките му благочестиви дела.
— То си е моя работа какво ми казва господ.
— Разбира се. Просто исках да ви напомня нещо, което сигурно знаете. Сред тия хора има пропаднали души, мис Бърди. Залавяли са ги да блудстват с чужди жени. Залавяли са ги да прахосват милиони за имения, коли, екзотични пътешествия, луксозни костюми. Мнозина от тях са мошеници.
— Той не е мошеник.
— Нямах предвид това.
— А какво?
— Нищо — казвам аз и отпивам глътка кафе. Още не е ядосана, но малко остава. — Дойдох като ваш адвокат, мис Бърди, това е всичко. Помолихте ме да ви изготвя завещание и аз съм длъжен да се тревожа за всичко. За мен това е много сериозна отговорност.