Само една-две седмици преди празниците коварните банки бяха разширили кредита ми по най-загадъчен начин. Изведнъж се оказах свободен да харча както си искам, а тъй като след броени месеци постъпвах на работа, знаех, че мога да се оправя до лятото с малките задължителни месечни вноски. И аз харчех на поразия, унесен в мечти за прекрасно бъдеще със Сара.
Сега се мразя, като си го припомням, но тогава просто пресметнах всичко на хартия. Излизаше, че наистина мога да изкарам до лятото.
Пастетът мухляса една нощ, когато се натрясках с евтина бира и го забравих върху хладилника. На Коледа вечерях сам със сирене и шампанско в мрачната си квартира. Хайверът остана недокоснат. Седях на продънения диван и се взирах в бижутата, захвърлени отсреща на пода. Дъвчех едри резени френско сирене, пиех „Дом Периньон“, гледах коледните подаръци за любимото момиче и плачех.
По някое време между Коледа и Нова година успях да се стегна и реших да върна скъпите украшения в магазина, от който ги бях купил. Изкушаваше ме идеята да ги хвърля от някой мост или да се отърва от тях по някакъв още по-мелодраматичен начин. Но при тогавашното си емоционално състояние подозирах, че ще е по-добре да стоя по-далеч от всякакъв вид мостове.
Беше първият ден на годината. След дълга разходка се завърнах в квартирата и осъзнах, че съм бил ограбен. Ключалката беше разбита. Крадците бяха отмъкнали вехтия телевизор, стереоуредбата, един буркан с монети от нощното шкафче и, разбира се, бижутата, предназначени за Сара.
Обадих се на ченгетата и подадох жалба. Показах им квитанциите. Сержантът само поклати глава и ме посъветва да се свържа със застрахователната си компания.
Така прахосах на кредит повече от три хиляди долара. А сега дойде време за плащане.
За утре е насрочено да бъда изхвърлен от квартирата. В законодателството, третиращо фалитите, има една великолепна клауза, която гарантира автоматично блокиране на всички правни действия срещу длъжника. Затова не е рядкост богатите големи корпорации, включително и моите приятели от Тексако, да се втурват към тази процедура, когато им трябва временна защита. От днес хазяинът не може и с пръст да ме докосне; не може дори да ме наругае по телефона.
Излизам от асансьора и дълбоко си поемам дъх. Коридорът гъмжи от адвокати. Има трима съдии по фалитите и кабинетите им са на този етаж. Всеки ден разглеждат десетки дела и във всяко дело участва група адвокати — един за длъжника и няколко за кредиторите. Същински зверилник. Докато крача напред, дочувам отвсякъде напрегнати разговори; някакви адвокати се карат за неплатени болнични разходи, други спорят колко може да струва един камион. Влизам в деловодството и чакам десетина минути, докато адвокатите пред мен попълват лениво молбите си. Те бъбрят и флиртуват с деловодителките като стари познати. Ех, как ми се ще и аз да стана солиден специалист по фалитите, та да си говоря на „ти“ с тия симпатични момичета.
Миналата година един преподавател ни каза, че фалитите са най-перспективната област на бъдещето. Всичко беше наблъскал в един кюп — несигурни времена, за икономиката, безработица, смаляване на корпорациите и тъй нататък. И това го чувахме от човек, дето през живота си един долар не бе спечелил от адвокатска практика.
Но днес областта наистина ми изглежда печеливша. Под път и над път се попълват заявления за фалит. Всичко живо се разорява.
Поднасям формулярите пред една от претоварените деловодителки — симпатична девойка с дъвка в устата. Тя хвърля едно око на молбата, после ме оглежда внимателно. Облечен съм с джинсова риза и памучен панталон.
— Адвокат ли сте? — пита тя доста високо и забелязвам как хората наоколо се оглеждат.
— Не.
— Значи сте длъжник? — пита тя още по-високо, мляскайки с дъвката.
— Да — бързо отговарям аз.
По принцип всеки длъжник може да попълни молбата и без да е адвокат, макар че това обикновено се премълчава. Деловодителката кимва и удря печата.
— Осемдесет долара такса, моля.
Подавам й четири двайсетачки. Тя взима парите и ги оглежда подозрително. В молбата ми не се споменава банкова сметка, защото я закрих вчера, изтегляйки сумата 11,84 долара. Останалото ми имущество е описано: една много стара тойота — 500 долара; разнообразни мебели и домашни принадлежности — 150 долара; колекция от компактдискове — 200 долара; правна литература — 125 долара; дрехи — 150 долара. Всички тия вещи се смятат за лични и не могат да бъдат засегнати от процедурата, която започвам. Запазвам ги изцяло, но трябва да продължа да изплащам тойотата.