Тя кимва през прозореца към задния двор.
— Виждаш ли я оная бричка?
В единия буренясал ъгъл, под клоните на стар клен и близо до разнебитена барака, забелязвам вехт форд. Бял, с две врати — и двете отворени. Върху предния капак се излежава котка.
— Седи си в колата — обяснява Дот.
Колата е плътно обкръжена от плевелите и изглежда без гуми. Наоколо нищо не е докосвано от десетилетия насам.
— Къде ще ходи? — питам аз и това я кара да се усмихне. Тя шумно отпива от чашата.
— Никъде няма да ходи. Купихме тая кола през шейсет и четвърта. Така си седят по цял ден, всеки ден — само Бъди и колата.
Има известна логика. Бъди е там самичък, без да си трови организма с цигарен дим, без да се тревожи за Дони Рей.
— Защо? — питам аз. Очевидно тя няма нищо против темата.
— Бъди не е добре. Нали ти казах миналата седмица.
Как ли бих могъл да го забравя?
— Как е Дони Рей? — питам аз.
Тя вдига рамене и сяда от другата страна на паянтовата масичка.
— Кога добре, кога зле… Искаш ли да го видиш?
— Може би по-късно.
— Той все си лежи. Но понякога става за малко. Може да го вдигна, преди да си тръгнеш.
— Аха. Може. Виж какво, свърших доста работа по вашия случай. С часове преглеждах всичките ви документи. Няколко дни бях в библиотеката да проучвам законите и… честно казано, смятам, че трябва да съдите ония от „Грейт Бенефит“, додето изпищят.
— Мислех, че вече сме го решили — отсича тя и ме оглежда строго. Дот има сурово лице, навярно резултат от тежкия живот с онзи смахнат във форда.
— Може би, но все пак трябваше да проверя. Моят съвет е да ги съдите, и то незабавно.
— Какво чакаш тогава?
— Но не се надявайте на бързо решение. Заставате срещу голяма корпорация. Те имат сума ти адвокати, които могат да мотаят работата колкото си искат. От това си изкарват хляба.
— Колко ще трае всичко?
— Месеци, дори години. Можем да заведем дело и да ги накараме да потърсят споразумение. А може да ни принудят да отидем на съд и след това да обжалват решението. Никога не се знае.
— След няколко месеца той ще е мъртъв.
— Бих искал да те питам нещо.
Тя кимва, издишвайки в същия миг облаче дим.
— От „Грейт Бенефит“ са отхвърлили първото искане през август, веднага след диагнозата на Дони Рей. Защо чак сега търсиш адвокат?
Използвам термина „адвокат“ твърде свободно.
— Дай да сме наясно, хич не ме радва, че стигнах дотук. Мислех си, че в компанията ще изяснят кое как е и ще платят искането, нали разбираш, ще се погрижат за сметките и лечението. Непрекъснато им пишех, а те все отказваха. Не знам. Сигурно съм била глупава. Толкова години най-редовно си плащахме сметките, нито веднъж не сме закъснели. Просто вярвах, че ще уважат полицата. Пък и никога не съм ходила по адвокати, ще знаеш. Нито развод, нито нещо подобно. А трябваше да го сторя, бог ми е свидетел. — Тя печално обръща глава към прозореца, оглеждайки без капка надежда вехтия форд и цялата скръб в него. — Сутрин пие по половинка джин и следобед още толкова. А на мен ми е все едно. Стига само да е доволен, да стои извън къщи и да не му се отразява на някои работи, нали ме разбираш?
Двамата гледаме прегърбения силует на предната седалка. Кленът и бурените засенчват колата.
— Ти ли му купуваш пиенето? — питам аз.
— О, не. Той плаща на съседското хлапе да му го носи тайничко. Мисли си, че не знам.
В задната стая някой се раздвижва. Няма климатична инсталация, която да заглушава звуците. Дочувам кашлица и веднага започвам да приказвам:
— Виж какво, Дот, бих желал да поема вашия случай. Знам, че още съм новобранец, зелен хлапак от Юридическия факултет, но вече хвърлих доста усилия и познавам нещата по-добре от всеки друг.
Тя ме гледа безизразно, почти с отчаяние. Всички адвокати са една стока. Ще ми вярва колкото на някой друг, тоест не особено много. Странна работа. Адвокатите пилеят толкова пари за главозамайващи обяви, нелепи телевизионни реклами, лъскави информационни табла и цели страници във вестниците, а все още има хора като Дот Блек, които не могат да различат студент третокурсник от стар юридически лъв.
Разчитам на нейната наивност.
— Вероятно ще трябва да привлека още един адвокат, нали разбираш, просто за да е всичко от негово име, докато изкарам изпита и получа право да се явявам в съда.
Това като че не й прави впечатление.
— Колко ще струва? — пита тя без следа от подозрителност.
Усмихвам се най-сърдечно.
— Нито цент. Поемам случая по споразумение. Ще получа една трета от обезщетението. Няма ли обезщетение, няма и хонорар. Никакъв аванс.
Сигурно и друг път е чувала тия приказки, но не го показва.