— Колко?
— Ще ги съдим за милиони — театрално изричам аз и тя веднага се хваща на въдицата.
Не ми се вярва в тази съсипана жена да има алчна жилка. Всичките й мечти за хубав живот са изчезнали тъй отдавна, че едва ли ги помни. Но й харесва идеята да насади хубавичко ония от „Грейт Бенефит“ и да им почерни живота.
— Значи ти получаваш една трета от всичко?
— Не очаквам да изкопчим милиони, но колкото и да получим, ще взема само една трета. И то след като платим лечението на Дони Рей. Нищо не губиш.
Тя удря по масата с длан.
— Направи го тогава. Не ме интересува колко ще вземеш, само го направи. Незабавно, разбра ли? Още утре.
В джоба си имам грижливо сгънат договор за правни услуги, който открих в един библиотечен справочник. Сега му е времето да размахам хартиите и да я накарам да подпише, но не намирам сили да го сторя. От етична гледна точка нямам правото да сключвам договор за пълномощие, преди да съм получил адвокатски права. Вярвам, че Дот ще си удържи на думата.
Почвам да поглеждам часовника си като истински адвокат.
— Да се хващам на работа — казвам аз.
— Не искаш ли да се видиш с Дони Рей?
— Може би друг път.
— Не те упреквам. Останал е само кожа и кости.
— Като дойда пак след няколко дни, ще мога да остана по-дълго. Имаме да обсъдим много неща, а и трябва да му задам някои въпроси.
— Ти само побързай, чуваш ли?
Още няколко минути разговаряме за „Кипарисовите градини“ и тамошните пиршества. Двамата с Бъди ги посещават веднъж седмично, ако Дот успее да го опази трезвен до обяд. Това са единствените моменти, когато излизат заедно.
На нея й се говори, а аз бързам да изчезна. Тя ме изпраща до алеята, оглежда мръсната очукана тойота, подхвърля язвителни забележки за вносните стоки, особено японските, и се зъби на доберманите.
Докато потеглям с колата, тя стои край пощенската кутия, пуши и ме гледа как изчезвам.
Въпреки новоизпечения фалит все още харча на поразия. Купувам за осем долара мушкато в саксия и го отнасям на мис Бърди. Тя казваше, че обича цветята, пък и нали е сама, горката, сигурно ще оцени жеста. Слънчев лъч в живота на една самотна старица.
Улучил съм момента. Заварвам я на четири крака в лехата край алеята, която води към гаража в задния двор. Покрай бетона са избуяли цветя, храсти, лиани и декоративни дръвчета. Дърветата, хвърлящи гъста сянка над тревата зад къщата, трябва да са поне връстници на стопанката. Между тях е оформено тухлено дворче с множество пъстри цветя в саксии.
Когато връчвам малкия си подарък, мис Бърди ме прегръща. Тя смъква работните ръкавици, захвърля ги между цветята и ме отвежда зад къщата. Тъкмо има свободно място за мушкатото. Ще го пресади утре. Искам ли кафе?
— Само вода — казвам аз. В паметта ми все още е пресен споменът за вкуса на рядкото нескафе.
Мис Бърди ме настанява на стол от ковано желязо, докато бърше пръстта от престилката си.
— С лед ли я искаш? — пита тя, очевидно развълнувана от перспективата да ми предложи нещо за пиене.
— Разбира се — казвам аз и тя веднага се шмугва в кухнята.
Задният двор е обрасъл учудващо симетрично. Той продължава още петдесетина метра, преди да завърши с висок жив плет. Отвъд дърветата се мержелее покрив. Тук-там забелязвам живописни островчета от организирана растителност, малки лехи с подбрани цветя, за които явно полага грижи самата мис Бърди или някой друг. Върху тухлена платформа край оградата се издига пресъхнало фонтанче. Между две дървета виси стар хамак и вятърът полюшва разнищените му въжета. Тревата е чиста, но се нуждае от косене.
Гаражът привлича вниманието ми. Двете му сгъваеми врати са затворени. Отстрани има складче с плътно закрити прозорци. Пристройката отгоре прилича на малък апартамент с дървена външна стълба, която завива зад ъгъла и вероятно стига догоре от задната страна. Към къщата гледат два прозореца, единият с пукнато стъкло. Бръшлянът е погълнал външните стени и сякаш се мъчи да проникне навътре през счупения прозорец.
Всичко е някак старомодно.
Мис Бърди изскача през широката остъклена врата с две високи чаши в ръцете.
— Как ти се струва моята градина? — пита тя, сядайки на съседния стол.
— Прекрасна, мис Бърди. И толкова спокойна…
— Това е моят живот — казва тя и широко размахва ръце, при което разплисква вода върху панталона ми, без да усети. — На това посвещавам времето си. Обичам я.
— Много е хубава. Сама ли вършите всичко?
— О, почти. Плащам на едно момче да коси тревата веднъж седмично. Трийсет долара, представяш ли си? Навремето взимаха по пет.