Тя отпива малко вода и премлясква.
— Онова горе апартаментче ли е? — соча аз към гаража.
— Беше. Един от внуците ми живя там известно време. Всичко спретнах, изградих баня, кухничка, направо красота. Той учеше в Мемфиския университет.
— Колко време живя тук?
— Малко. Право да ти кажа, не ми се говори за него.
Трябва да е от ония, които отпадат от завещанието.
Когато цял ден чукаш по вратите на адвокатски кантори да молиш за работа и се сблъскваш с нацупени секретарки, моралните ти задръжки постепенно отпадат. Ставаш дебелокож. Не е кой знае колко трудно, защото скоро откриваш, че в най-лошия случай просто ще чуеш думичката „не“.
— Сигурно не ви е хрумвало да го дадете под наем — подхвърлям аз след кратко колебание, без изобщо да се боя от нейния отказ.
Чашата й застива във въздуха и тя се взира към апартамента, сякаш го вижда за пръв път.
— На кого?
— С удоволствие бих живял тук. Изглежда чаровно и сигурно е тихо.
— Убийствено тихо.
— Обаче само за малко. Нали знаете, докато започна работа и си стъпя на краката.
— Ти ли, Руди? — смаяно пита тя.
— Харесва ми — казвам аз с попресилена усмивка. — За мен е идеално. Ерген съм, живея кротко, не мога да си позволя висок наем. Идеално.
— Колко можеш да платиш? — бързо пита тя и изведнъж заприличва на адвокат, който разпитва разорен клиент.
Ударът ме заварва неподготвен.
— О, не знам. Вие сте хазяйката. Колко искате?
Тя извива глава и объркано се вторачва в дърветата.
— Какво ще речеш за четиристотин… не, триста долара месечно?
Очевидно мис Бърди никога не е била хазяйка. Говори наизуст. Добре че не почна от осемстотин долара.
— Мисля, че първо трябва да поогледаме — предпазливо казвам аз.
Тя вече е на крака.
— Малко е разхвърляно, ще знаеш. Вече десет години го ползвам вместо килер. Но можем да поразчистим. Мисля, че водопроводът още работи. — Мис Бърди ме повежда за ръка през тревата. — Ще трябва да пуснем водата. Не знам как е с отоплението и вентилацията. Има мебели, но не са много. Разни стари неща, от които съм гледала да се отърва. — Тя тръгва нагоре по скърцащата стълба. — Трябват ли ти мебели?
— Малко.
Парапетът е паянтов и цялата постройка се тресе.
9
В Юридическия факултет човек си създава неприятели. Съперничеството тук е жестоко. Хората свикват да мамят и да забиват нож в гърба на ближния си; така се подготвят за истинския живот. Веднъж, когато бях още в първи курс, гледах как двама третокурсници разиграваха съдебен процес. По някое време почнаха да си крещят, а после направо налетяха на бой. Изключиха ги, след това пак ги приеха. Нали някой трябва да плаща учебните такси в тоя факултет.
На доста народ нямам вяра за пет пари, а двама-трима дълбоко презирам. Мъча се да не мразя никого.
Но в момента мразя от дън душа гадното копеле, дето ми погоди тоя номер. В Мемфис има едно вестниче, което публикува всякакви правни и финансови новини. Нарича се „Дейли Рипорт“ и между подадените молби за развод и тям подобни жизненоважни сведения включва и заявленията за фалит. Някакво мое приятелче (може и да са цяла групичка) решило, че ще е страшно остроумно да открие моето име сред вчерашните скръбни вести, да отпечата увеличена изрезка от колонката за раздел седми и да разпространи пикантната новина из целия факултет. Текстът гласи:
„Бейлър, Руди Л., студент; имущество: 1125 долара (не подлежи на конфискация); осигурени дългове: 285 долара към финансова компания «Сделки на колела»; неосигурени дългове: 5136,88 долара; предстоящи санкции: 1) принудително събиране на дълга към Тексако, 2) изселване от жилищна сграда «Хамптън»; работодател: няма такъв; адвокат: pro se“.
Последното е на латински и означава, че понеже нямам пари за адвокат, трябва сам да си върша работата. Тази сутрин, още щом влязох в библиотеката, дежурният студент побърза да ми подаде копие от пасквила и каза, че го бил видял из целия факултет, дори по таблата за съобщения. После добави:
— Чудя се кой ли го смята за смешно?
Благодарих му и хукнах към подземната си бърлога — отново на зигзаг между рафтовете, за да избегна срещата с познати лица. Нищо, скоро семестърът свършва и ще изляза на свобода, колкото се може по-надалеч от тия типове, които не мога да понасям.
За тази сутрин имам планувана среща с професор Слут и пристигам с десет минути закъснение. Това изобщо не го вълнува. В кабинета му царува задължителната бъркотия, доказваща, че като видно научно светило няма време за дреболии. Папийонката му е смачкана, но се усмихва искрено.
Най-напред става дума за семейство Блек и спора им с „Грейт Бенефит“. Подавам му три странички, върху които съм описал накратко случая заедно с мъдри изводи и препоръки за действие. Слут ги изчита внимателно, докато аз съзерцавам смачканите хартии под бюрото му. Силно е впечатлен и повтаря това няколко пъти. Моят съвет към семейството е да се свържат с адвокат и да заведат дело за злоупотреба срещу „Грейт Бенефит“. Слут одобрява изцяло. Много му разбира главата. Всъщност не искам нищо друго, освен да ми завери семестъра.