След това се прехвърляме на темата за мис Бърди Бърдсонг. Казвам му, че е много приятна старица и иска да й преработя завещанието. Не се впускам в излишни подробности. Показвам петте страници на сътворения от мен документ и той ги преглежда набързо. Одобрява, без да забележи нищо особено. При Слут няма нито изпит, нито курсови работи. Стига само да присъстваш на лекции, да посещаваш старците и да описваш отделните случаи. Накрая автоматично получаваш заверка.
Слут познава мис Бърди от няколко години. Очевидно тя царува отдавна в „Кипарисовите градини“ и той се среща с нея по два пъти на година, когато води студентите на посещение. Никога не е проявявала интерес към правните съвети, казва Слут, подръпвайки замислено папийонката си. После изразява изненада от новината, че е заможна.
Колко ли би се изненадал, ако можеше да научи, че ще й ставам наемател?
Кабинетът на Макс Лойбърг се намира в съседния коридор. Тази сутрин Макс ми е оставил в библиотеката бележка, че трябва да се видим. Той напуска веднага след семестъра. Беше прехвърлен тук за две години от Уисконсин и вече му е време да си ходи. Сигурно ще ми липсва, когато и двамата се измъкнем, но засега просто не мога да си представя, че ще изпитвам топли чувства към когото и да било от тоя факултет.
При Макс е претъпкано с кашони от уиски. Той вече си събира багажа и хаосът е невъобразим. Две-три минути неловко си разменяме спомени, полагайки отчаяни усилия да представим учението във факултета като някакво благородно състезание. Почти съм готов да повярвам, че наистина ще му е мъчно за нас.
Той посочва куп документи в голям правоъгълен кашон от бърбън.
— Това е за теб. Нови материали, които използвах при няколко случая на неизплатени застраховки. Вземи ги. Може да ти свършат работа.
Още не съм се преборил с предишната купчина.
— Благодаря, Макс — казвам аз, гледайки боязливо кашона.
— Заведе ли делото? — пита той.
— Ами… не. Все още.
— Размърдай се. Намери в центъра някой адвокат с добра репутация. Гледай да има опит в делата за измама. Колкото повече мисля за този случай, толкова по ми допада. Съдебните заседатели са ти в кърпа вързани. Представям си ги как побесняват и искат да накажат компанията. Случаят е златен, направо го грабвай и бягай.
Залетял съм се.
Макс скача от стола, застава на пръсти и опъва ръце нагоре.
— В каква фирма ще работиш? — пита той, продължавайки да се разтяга като йога. — Защото делото не е за изпускане. Просто си мисля, нали ме разбираш. Не би било зле да предложиш на фирмата да поеме случая и сам да свършиш черната работа. Сигурно ще се намери някой с по-богат съдебен опит. Ако ти потрябвам, обаждай се. Цялото лято ще бъда в Детройт, имам там едно страхотно дело срещу „Олстейт“, твоят случай обаче ме заинтригува. Мисля, че ще излезе нещо голямо, забележително. Много ми се иска да им натриеш носовете.
— Каква е тая история с „Олстейт“? — питам аз, за да отклоня разговора от бъдещата си работа.
Широко ухилен, Макс се хваща с две ръце за главата, сякаш не може да повярва, че не съм чул.
— Невероятно! — възкликва той и се впуска в цветисто описание на великолепния случай. След малко почвам да съжалявам, че го запитах.
Въпреки ограничените си познания за адвокатските среди вече знам, че всички страдат от някои общи недъзи. Един най-досадните им навици е да разказват спомени за славни битки. Ако са имали бляскави победи, държат да ги знаеш. Ако водят страхотно дело, което ще ги направи богати, непременно трябва да споделят с ближния. Макс и насън си представя как ще разори „Олстейт“.
Най-сетне той слиза от облаците.
— Както и да е, вероятно ще мога да ти бъда от полза. Наесен няма да ме има, но съм оставил в кашона адрес и телефон. Ако ти трябвам, обади се.
Вдигам кашона. Тежък е и провисва отдолу.
— Благодаря — казвам аз. — Наистина съм ти задължен.
— Просто искам да помогна, Руди. Няма нищо по-сладко от това да разобличиш някоя застрахователна компания. Повярвай ми.
— Ще им дам да се разберат. Благодаря.
Телефонът звъни и той грабва слушалката. Измъквам се с обемистия си товар.