Дони Рей седи с лице към прозореца.
— Татко ще дойде ли? — пита той.
— Каза, че не иска — отвръща майка му.
Вадя договора от папката и го подавам на Дот.
— Това трябва да се подпише, преди да заведем делото. Договор между вас като клиенти и моята правна фирма. С него ще бъдем упълномощени да защитаваме интересите ви.
Договорът е съвсем кратък, само две странички. Дот го поема боязливо.
— Какво пише?
— А, обичайните приказки. Стандартен адвокатски език. Вие ни наемате като юристи, ние водим делото, поемаме всички разходи и получаваме една трета от обезщетението.
— Че тогава за какво са тия две страници ситен текст? — пита тя, вадейки цигара от пакета върху масата.
— Да не си посмяла да я запалиш! — крясва Дони през рамо. После ме поглежда и добавя: — Нищо чудно, че умирам.
Тя без колебание пъхва цигарата между устните си и продължава да оглежда документа. Но не я пали.
— И непременно трябва да е подписано от трима ни, така ли?
— Точно така.
— Да, ама той рече, че няма да дойде.
— Ами тогава върви да му го занесеш — ядосано се обажда Дони Рей. — Просто вземи писалка, иди и го накарай да подпише проклетата хартия.
— Не бях помислила за това — казва тя.
— И друг път сме го правили.
Дони Рей привежда глава и се почесва по темето. Гневните думи са го изтощили.
— Може и да стане — изрича тя все още колебливо.
— Не се ослушвай, ами върви, дявол да го вземе! — отсича той и Дот започва да рови из чекмеджето за писалка. Дони Рей вдига глава и отново я подпира в шепи. Ръцете му са изтънели като клечки.
— Връщам се след минутка — казва Дот, сякаш трябва да отскочи до отсрещния магазин и се бои за детето. После бавно пресича тухленото дворче и нагазва в плевелите. Една от котките върху капака я забелязва и мигом изчезва под колата.
— Преди няколко месеца… — казва Дони Рей и млъква за дълго. Диша тежко, главата му се полюшва. — Преди няколко месеца трябваше да му заверим спесимен от подписа, а той не искаше да ходи никъде. Един нотариус се съгласи да дойде тук за двайсет долара, но като пристигна, баща ми отказа да влезе в къщата. Нямаше как, мама и нотариусът се отправиха към колата през буренаците. Виждаш ли оная оранжева котка отгоре?
— Аха.
— Наричаме я Стръвницата. Тя ни е нещо като охрана. Както и да е, щом нотариусът се пресегна да вземе документите от Бъди, който беше поркан както винаги и едвам гледаше, Стръвницата изведнъж рипна отгоре и го нападна. После трябваше да се изръсим шейсет долара за доктор. Плюс нов панталон. Виждал ли си някога човек с левкемия?
— Не. За пръв път ми е.
— Тежа по-малко от петдесет килограма. Преди единайсет месеца бях седемдесет и два. Открихме левкемията навреме, тъй че можеха да ме излекуват. Аз съм от късметлиите, дето имат еднояйчен близнак с пълна съвместимост на костния мозък. Присаждането щеше да ми спаси живота, но не можехме да си го позволим. Имахме застраховка, знаеш обаче какво стана. Всъщност сигурно всичко ти е известно, нали?
— Да. Напълно съм запознат с твоя случай, Дони Рей.
— Добре — казва той с облекчение.
Гледаме как Дот разпъжда котките. Отгоре Стръвницата се преструва на заспала. Явно не иска да си има работа с Дот Блек. Вратите са отворени и Дот пъхва договора навътре. През стъклото долита пискливият й глас.
— Знам, че ги смяташ за смахнати — казва Дони Рей, сякаш е прочел мислите ми. — Но са добри хора, просто животът ги е смачкал. Имай търпение.
— Чудесни хора са.
— Аз вече съм осемдесет на сто в гроба, разбираш ли? Осемдесет на сто. Ако ми бяха направили присаждането… по дяволите, само преди шест месеца щях да имам деветдесет на сто шанс да оздравея. Деветдесет на сто. Смешна работа, докторите все вадят разни числа, за да ни обяснят дали ще живеем или не. А сега вече е твърде късно.
Изведнъж той се задъхва и стиска юмруци, треперейки от глава до пети. Докато отчаяно гълта въздух, лицето му леко порозовява и за секунда се питам дали не трябва да помогна с нещо. Дони Рей се блъска с юмруци по гърдите и ме обзема нелепият страх, че тялото му ще се разпадне.
Най-сетне той си поема дъх и бързо подсмърква. Точно в този момент започвам да ненавиждам застрахователната компания „Грейт Бенефит“.
Вече не се боя да го гледам. Той е мой клиент и разчита на мен. Приемам го с всичките му добри и лоши страни.
След малко Дони вече диша що-годе нормално, а очите му са влажни и зачервени. Не знам дали плаче, или просто се опомня от пристъпа.