Мис Бърди боязливо намекна за възможността да поработим из двора днес следобед. Обясних й, че неделята е божи ден, пък и никога не съм бил склонен да се трудя в почивните дни.
Тя не можа да измисли възражение.
14
Дъждът не спира цели три дни, с което напълно осуетява работата ми на градинарското поприще. Във вторник привечер аз се спотайвам в апартамента и уча за изпита, когато внезапно телефонът звънва. Обажда се Дот Блек и веднага разбирам, че нещо не е наред. Иначе не би ме потърсила.
— Току-що ми се обади някой си Бари Ланкастър — казва тя. — Разправя, че ми бил адвокат.
— Вярно, Дот. Той е голяма клечка от моята фирма. Работим заедно.
Сигурно е искал да провери някои подробности.
— Да, ама той не го рече така. Интересуваше се дали двамата с Дони Рей можем утре сутрин да идем в кантората му, трябвало нещо да подпишем. Попитах го за теб. Каза, че вече не работиш там. Искам да зная какво става.
Аз също. Една-две секунди само мънкам, после споменавам за някакво недоразумение. Стомахът ми се е стегнал на топка.
— Това е голяма фирма, Дот, а пък аз съм нов там, нали разбираш. Сигурно просто ме е забравил.
— Не. Знае кой си. Каза, че си работил там, но вече нямате нищо общо. Много объркана работа, разбираш ли?
Разбирам. Просвам се в креслото и правя отчаян опит да разсъждавам. Наближава девет вечерта.
— Слушай, Дот, задръж топката. Нека да се обадя на мистър Ланкастър и да разбера какво крои. Ще ти звънна след малко.
— Искам да знам какво става. Още ли не ги съдиш ония копелета?
— Ще ти се обадя след минутка, бива ли? Хайде, дочуване.
Затварям телефона, после бързо набирам номера на кантората. Имам гадното чувство, че нещата почват да се повтарят.
Дежурната телефонистка ме свързва с Бари Х. Решавам да се държа наивно и сърдечно, за да го видя какво ще каже.
— Бари, обажда се Руди. Прегледа ли материалите?
— Да, изглеждат страхотно. — Гласът му е уморен. — Слушай, Руди, може да имаме някои дребни проблеми с назначението ти.
Топката лази нагоре към гърлото ми. Сърцето ми спира. Дробовете ми също.
— А, така ли? — намирам сили да промърморя.
— Аха. Кофти работа. Днес следобед се срещнах с Джонатан Лейк и той каза, че няма да те приеме.
— Защо?
— Не му харесва идеята да назначи правоспособен адвокат на техническа длъжност. А като поразмислих, и аз съм на това мнение. Нали разбираш, мистър Лейк смята, а аз го подкрепям, че естественият стремеж на един адвокат при подобна позиция ще е да избута някой колега от стола му. А ние не работим така. Зле е за бизнеса.
Затварям очи. Плаче ми се.
— Не разбирам — казвам аз.
— Съжалявам. Всякак го увещавах, но той просто не иска. Управлява цялата кантора с желязна ръка и си има собствен начин на работа. Право да ти кажа, щеше да ме изяде, задето изобщо съм си помислил да те назнача.
— Искам да разговарям с Джонатан Лейк — изричам аз колкото се може по-твърдо.
— Няма начин. Той е прекалено зает, пък и няма да пожелае. Категоричен е.
— Ах, копеле!
— Слушай, Руди, ние…
— Копеле гадно! — крещя аз в слушалката и малко ми олеква.
— Не се стягай, Руди.
— Там ли е Лейк в момента? — питам аз.
— Вероятно. Но той няма…
— Идвам след пет минути! — крясвам аз и затръшвам слушалката.
Десет минути по-късно със скърцане на спирачки заковавам пред бившия склад. На паркинга има три коли, в сградата още свети. Бари не ме чака.
Блъскам с юмруци по вратата, но никой не се появява. Знам, че ме чуват, но не им стиска да излязат. Заставам под прозореца на Бари и крещя с всичка сила. В канцеларията му свети, но той се прави на глух. Връщам се при вратата и продължавам да блъскам.
От сенките изниква униформен пазач и ме сграбчва за рамото. Коленете ми се подкосяват от страх. Поглеждам го изотдолу. Трябва да е висок поне към два метра. Негър с черна фуражка.
— Време е да си вървиш, синко — кротко изрича той с плътен глас. — Тръгвай, додето не съм повикал полицията.
Бутам ръката му настрани и се отдалечавам.
Дълго седя сред мрака върху продънения диван, който ми даде мис Бърди, и се мъча да обмисля нещата в перспектива. Ала с мисленето хич не ми върви. Изпивам две топли бири една след друга. Псувам и плача Кроя замисли за мъст. Дори ми хрумва да претрепя Джонатан Лейк и Бари Х. Коварните копелета са организирали заговор, за да ми задигнат делото. Какво ще кажа сега на семейство Блек? Как да им обясня?
Крача из стаята напред-назад и чакам изгрева. Снощи буквално се разсмях, като ми мина идеята пак да извадя списъка с фирмите и да тръгна от врата на врата. А от перспективата да позвъня на Мадлин Скинър направо ме побиват тръпки. „Здрасти, Мадлин. Пак съм аз.“