— Вземи да си потърсиш адвокат — казва той, продължавайки да се чеше по брадата.
Уви, точно това е причината да съм тук. Мислех да се обадя на Букър, но вече съм му създал достатъчно главоболия. Пък и в момента двамата с него имаме един общ недостатък — преди изпита изобщо не се броим за адвокати.
— Нямам пари за адвокат — отвръщам аз и смирено изчаквам следващия ред от сценария. Ако имах някакъв друг избор, бих го предпочел с най-голямо удоволствие.
— Остави на мен — заявява той. — Ще се обадя на Брузър.
— Благодаря — кимвам аз. — Мислиш ли, че ще помогне?
Принс се ухилва и широко разперва ръце.
— Брузър нищо не ми отказва, ясно ли е?
— Ясно — кротко изричам аз.
Той грабва телефона и набира номера. Слушам го как ръмжи на някого, после ругае друг и накрая се добира до Брузър. Сега говори с бързите, насечени фрази на човек, който знае, че телефонът му се подслушва. Разговорът звучи горе-долу така:
— Брузър, Принс се обажда. Да бе, да. Трябва да се видим, спешно е… Един от моите тука си има малко неприятности… Да, да. Не при теб. Трийсет минути. Разбрано.
Жал ми е за клетия агент на ФБР, който ще се мъчи да изрови някакви улики от тоя разговор.
Файърстоун изкарва кадилака край задния изход и двамата с Принс скачаме на задната седалка. Колата е черна, с тъмни стъкла. Принс живее в зоната на здрача. От три години не съм го виждал да върши нещо на открито. Вземе ли си отпуск, отива право в Лае Вегас и кисне денонощно по игралните домове.
Разговорът ни бързо се превръща в досаден разказ за най-големите съдебни успехи на Брузър, почти неизменно свързани с Принс. Странно, но започвам да се отпускам. Попаднал съм в добри ръце.
Оказва се, че Брузър е изучавал право във вечерните курсове и е завършил на двайсет и две години — ненадминат рекорд според Принс. Още от деца двамата били първи приятели, а в гимназията споделяли всичко — хазарт, пиячка, момичета и побоища. С две думи — тежка улична младост из южните предградия на Мемфис. Цяла книга можело да се напише за тях. Брузър отишъл в колеж, Принс се захванал да кара бира с камион. После едно, друго и работата се завъртяла.
Кантората се намира в червената тухлена сграда на някакъв търговски център с химическо чистене от едната страна и видеотека от другата. Брузър инвестира парите си мъдро, обяснява Принс, и сега е собственик на цялата сграда. Отсреща има денонощно заведение за палачинки, а до него е клуб „Кехлибар“ — крещящо оформен бар с голи танцьорки и неоново осветление в стил Лае Вегас. Намираме се в индустриалната част на града, близо до летището.
Ако не се броят думите ЮРИДИЧЕСКА КАНТОРА, изписани с черна боя върху една стъклена врата в центъра на сградата, нищо не би могло да подскаже, че тук се подвизава правист. Секретарка е тесни джинси и половин тон червило по устните ни посреща с лъчезарна усмивка, но ние профучаваме покрай нея.
— По-рано тя работеше отсреща — обяснява ми Принс в движение.
Надявам се да е била при палачинките, но не ми се вярва. Макар че е грамаден и претруфен, квадратният кабинет на Брузър удивително напомня канцеларията на Принс — никакви прозорци, никакъв шанс за проникване на слънчев лъч, снимки на неизвестни солидни чичковци, които прегръщат Брузър и се хилят насреща ни. Едната стена е посветена на оръжията, по нея висят всевъзможни пушки, мускети и трофеи от състезания по стрелба. Зад масивното кожено кресло на собственика се издига грамаден аквариум, из чиито сенчести води бавно плават някакви странни рибки, напомнящи миниатюрни акули.
В момента той разговаря по телефона и ни прави знак да седнем срещу дългото му бюро. Настаняваме се, Принс веднага сочи аквариума и нетърпеливо ме осведомява:
— Онова там са истински акули.
Живи акули в адвокатска кантора? А, схващам. Майтап. Принс се кикоти.
Гледам към Брузър, като се мъча да не ме забележи. Слушалката изглежда съвсем дребна до грамадната му глава. Дългата му прошарена коса се спуска на безредни вълни до раменете. Долният край на слушалката потъва в дълга и гъста козя брадичка. Очите му са черни и лъскави, обкръжени от сбръчкана мургава кожа. Често съм си мислил, че трябва да е от средиземноморско потекло.
Макар да съм му сервирал хиляди питиета, никога не сме подхващали сериозен разговор. Не съм имал желание. И сега нямам, изборът обаче явно е твърде ограничен.
Той изръмжава две-три лаконични реплики и затваря телефона. Принс ме представя набързо, а Брузър го уверява, че ме познава добре.