— Отдавна се знаем с Руди, иска ли питане — казва той. — Какъв е проблемът?
Принс ме поглежда и аз отново подхващам историята.
— Видях го в сутрешните новини — намесва се Брузър, когато стигам до пожара. — Вече пет души ми позвъниха по тоя повод. Това, адвокатите, сме големи клюкари.
Усмихвам се и кимвам, защото това се очаква от мен, после пристъпвам към посещението на ченгетата. Завършвам, без повече да ме прекъсват, и нетърпеливо чакам мъдрите съвети на своя адвокат.
— Значи си искал да работиш като помощник, а? — казва той, очевидно озадачен.
— Бях се отчаял.
— И къде ще работиш сега?
— Не знам. В момента много повече се вълнувам дали ще ме арестуват.
Това го кара да се усмихне.
— Остави на мен — самодоволно заявява той. Принс вече няколко пъти ме е уверил, че дори самият кмет не познава толкова ченгета, колкото Брузър. — Само изчакай да врътна два-три телефона.
— Засега да се покрие някъде, нали? — пита Принс, сякаш съм беглец от затвора.
— Аха. Покрий се някъде.
Кой знае защо, имам чувството, че в този кабинет неведнъж са давани подобни съвети.
— Какво знаеш за палежите? — пита Принс.
— Нищо. Във факултета не сме ги изучавали.
— Е, аз съм водил две-три дела за палеж. Може да минат дни, додето се установи дали пожарът е умишлен, или не. В стари сгради като оная всичко се случва. Ако е палеж, няма да приберат никого в близките дни.
— Никак не ми се ще да ме арестуват, нали разбирате. Особено след като съм невинен. Не искам да ме пишат по вестниците.
При тия думи се озъртам към стената, облепена с изрезки.
— Влизам ти в положението — отвръща той най-сериозно. — Кога си на изпит за адвокатски права?
— През юли.
— А после?
— Не знам. Ще потърся нещо.
Скъпият ми приятел Принс изведнъж се намесва в разговора.
— Що не го вземеш тук, Брузър? Имаш цял куп адвокати, мама му стара. Колко му е да прибереш още един? Той е отличник, умна глава, бачка като луд. Гарантирам за него. На момчето му трябва работа.
Бавно извръщам глава и поглеждам Принс, който ми се усмихва благо като Дядо Коледа.
— Мястото е страхотно — обяснява той с радостна възбуда. — Ще видиш какво правят истинските адвокати.
Той избухва в смях и ме плясва по коляното. Двамата се обръщаме към Брузър, който върти очи, сякаш отчаяно търси някакво приемливо възражение.
— Ами… бива. Аз винаги търся талантливи млади юристи.
— Видя ли? — казва Принс.
— Всъщност двама сътрудници току-що ме напуснаха, за да основат собствена фирма. Тъй че имам две свободни бюра.
— Видя ли? — повтаря Принс. — Казах ти, че ще потръгне.
— Само че не е работа на твърда заплата — добавя Брузър, който явно почва да възприема идеята. — Не, сър. При мен не се работи така. Очаквам моите сътрудници сами да се издържат, да си изкарват заплатите.
Прекалено съм смаян, за да говоря. Досега с Принс изобщо не сме обсъждали темата за бъдещата ми работа. Не желая да ми помага. А още по-малко искам Брузър Стоун да ми бъде шеф. Но и не ми се ще да го обиждам — особено пък сега, когато ченгетата душат наоколо и подхвърлят не особено тънки намеци за смъртна присъда. Просто нямам сили да кажа на Брузър, че приемам мошеник да ми бъде адвокат, но не и работодател.
— Как става това на практика? — питам аз.
— Много е просто и действа добре, поне според мен. А имай предвид, че за двайсет години съм опитал какво ли не. Имал съм поне петима-шестима партньори и десетки сътрудници. Единствената ефикасна система е тази, при която сътрудникът изкарва достатъчно хонорари, за да си покрие заплатата. Ще се справиш ли?
— Мога да опитам — неуверено казвам аз и свивам рамене.
— Можеш, разбира се — окуражава ме Принс.
— Получаваш хиляда долара аванс месечно и задържаш една трета от хонорарите. От тази една трета погасяваш авансите. Втората част отива за служебния фонд — режийни, канцеларски материали и тъй нататък. Третата е за мен. Ако не успееш да покриеш аванса, остава да ми дължиш. И така докато удариш по-голяма печалба. Ясно ли е?
Няколко секунди обмислям тази нелепа схема. Само едно може да бъде по-лошо от безработицата — работа, при която губиш пари и дълговете се трупат месец след месец. Хрумват ми няколко твърде конкретни и коварни въпроса. Тъкмо се каня да задам един от тях, когато Принс казва:
— Звучи ми съвсем прилично. Страхотна далавера. — И той отново ме плясва по коляното. — Ще натрупаш пари, тъй да знаеш.
— Колко печелят сътрудниците? — питам аз, макар че не вярвам да чуя истината.
Дълги бръчки прорязват челото на Брузър. Той се замисля дълбоко.
— Различно. Зависи какво ще докараш. Миналата година един стигна до осемдесет хиляди, друг едва се добра до двайсет.
— А пък ти гушна триста хиляди — обявява Принс с жизнерадостен смях.
— Де да бяха толкова.
Брузър ме гледа втренчено. Предлага ми единственото оцеляло работно място в Мемфис и май усеща, че не горя от желание да го заема.
— Кога започвам? — питам аз, правейки жалки опити да покажа въодушевление.
— Незабавно.
— Само че изпитът…
— Не се тревожи. От днес тръгваш да печелиш. Ще ти обясня как.
— На всичко ще те научи — приглася му Принс, преливащ от щастие.
— Още днес ще ти платя хилядарката — продължава Брузър с тон на отчаян прахосник. — За начало. Ще ти покажа кантората, ще те въведа в работата, тъй да се каже…
— Страхотно — изричам аз с измъчена усмивка.
В момента просто няма накъде да се дърпам. Изобщо не би трябвало да съм тук, но ме е страх и се нуждая от помощ. Отделно стои неизясненият засега въпрос колко ще дължа на Брузър за услугите. Той не ми прилича на ония милозливи души, дето от време на време правят по някоя безплатна услуга за бедните.
Малко ми е зле. Може би от безсъние или от изненадващото нахлуване на полицията. Или пък от факта, че седя в този кабинет, гледам живи акули в аквариума и подготвям сделка с двамата най-големи мошеници на Мемфис.
Не много отдавна бях умен, лъчезарен третокурсник с перспектива за кариера в истинска адвокатска фирма и нетърпеливо очаквах да навляза в професията, да работя като вол, да развивам дейност в местния адвокатски съюз, да се изкачвам нагоре — с две думи, да върша всичко, което биха вършили моите приятели. А сега седя тук толкова слаб и уязвим, че обещавам да си подлагам задника за някакви жалки хиляда долара месечно.
Телефонът звъни. Спешно повикване за Брузър — сигурно са тикнали някоя гола танцьорка в панделата за неморално поведение. Ставаме от креслата. Брузър прикрива слушалката с длан и ми прошепва да дойда днес следобед.
Принс направо ще се пръсне от гордост. За нула време е успял да ме откачи от въжето и да ми намери работа. Но колкото и да се напрягам, не мога да се развеселя, докато Файърстоун кара с пълна скорост обратно към „Йоги“.