— Пощенската ни кутия не е засегната.
— Ясно. Между другото, ще ти бъда много благодарен, ако престанеш да ме замесваш в подпалвачески истории. Нямам нищо общо с пожара и ако продължиш тия клевети, ще бъда принуден да те съдя до дупка.
— Умирам от страх.
— То си личи. Просто престани да ме топиш.
Преди да е отговорил, аз затварям телефона. Изчаквам напрегнато пет минути, но Бари не се обажда. Ама че страхливец!
Нетърпелив съм да видя какво пише за пожара в сутрешния вестник, затова набързо вземам душ, обличам се и излизам под прикритието на мрака. Движението все още е съвсем слабо и аз спокойно подкарвам към „Грийнуей Плаза“, където вече започвам да се чувствам у дома. Паркирам точно на същото място, което напуснах само преди седем часа. Клуб „Кехлибар“ е мрачен и тих, отпред се валят боклуци и бирени кутии.
Тясната ниша до кантората е заета от едра германка на име Труди и нейното евтино кафене. Запознахме се снощи, когато отскочих да си взема сандвич. Каза ми, че още от шест сутринта предлагала кафе и понички.
Когато влизам, Труди тъкмо налива кафе. Разменяме няколко приказки, докато тя ми приготвя закуска. Между малките масички вече са се натъпкали десетина клиенти и Труди е на педали. Отгоре на всичко майсторът на понички е закъснял.
Взимам си вестник и сядам край витрината, йод лъчите на изгряващото слънце. На първа страница в раздела за местни новини виждам склада на мистър Лейк, обгърнат в пламъци. Кратък очерк, описващ историята на сградата, споменава, че е напълно унищожена и че самият мистър Лейк оценява загубите на три милиона. Цитират се думите му: „За преустройването й бях вложил пет години обич. Съсипан съм.“
Поплачи си, мой човек. Преглеждам набързо, но никъде не забелязвам думичката „палеж“. Изчитам текста по-внимателно. Полицията мълчи — случаят още се разследвал, било прекалено рано за предположения и тъй нататък. Обичайните полицейски приказки.
Не очаквах да ме пишат черно на бяло като главен заподозрян, но все пак чувствам облекчение.
Седя в кабинета, правя се на много зает и се чудя как, за бога, ще докарам хиляда долара хонорар след трийсет дни, когато Брузър внезапно изниква пред мен и хвърля на бюрото няколко листа. Веднага ги грабвам.
— Копие от полицейски доклад — изръмжава той и се отправя към вратата, без да изчаква реакцията ми.
— За мен ли? — питам аз с ужас.
— Не, по дяволите! За автомобилно произшествие. Сблъскване снощи на ъгъла между Еъруейз и Шелби Стрийт, само на няколко пресечки оттук. Изглежда, че е замесен пиян шофьор. Май е минал на червено.
— Значи защитаваме един от…
— Не още! Затова съм те наел. Бягай да грабнеш случая. Провери го. Записвай си. Проучи как стоят нещата. Добре изглежда, май ще има и телесни повреди.
Аз съм пределно объркан и Брузър ме изоставя в това състояние. Вратата се затръшва и го чувам как ръмжи нещо, докато се отдалечава по коридора.
Докладът за произшествието е тъпкан с информация: имена на шофьорите и пътниците, адреси, телефонни номера, наранявания, състояние на колите, показания на очевидци. Една диаграма показва как е станало всичко според ченгетата, друга обяснява как са заварили колите. Двамата пострадали шофьори са откарани в болница. Онзи, който минал на червено, очевидно е бил пиян.
Интересно четиво, но какво да правя сега? Катастрофата е станала снощи в десет и десет, а Брузър я е докопал още в ранни зори. Препрочитам доклада и замислено се вторачвам в листовете.
Почукване на вратата ме изтръгва от това объркано състояние.
— Влез — подвиквам аз.
Вратата бавно изскърцва и някакъв мършав дребосък подава глава.
— Руди? — пита той с писклив, напрегнат глас.
— Да, заповядай.
Човекът се шмугва през процепа и някак крадешком пристъпва към стола пред бюрото.
— Аз съм Дек Шифлет — казва той и сяда, без да протегне ръка и без да се усмихне. — Брузър спомена, че имаш малък проблем и искаш да го обсъдим.
Той се озърта през рамо, сякаш подозира, че някой се е вмъкнал в стаята и го подслушва изотзад.
— Драго ми е — казвам аз.
Не мога да определя възрастта му — някъде между четирийсет и петдесет. Отдавна се е сбогувал с по-голямата част от косата си, а оскъдните останки са изобилно напоени с гел и зализани по широкото му теме. Растителността около ушите е доста рядка и прошарена. Носи квадратни очила с телена рамка и дебели, замазани стъкла. Трудно ми е и да определя дали има прекалено голяма глава, или просто тялото е твърде дребно за нея, но, така или иначе, двете никак не си подхождат. Челото му се състои от две издути половинки, измежду които дълбока низина слиза надолу към носа.