— В коя болница?
Ококорените му очи се вдигат към тавана и той съкрушено поклаща глава.
— Абе ти какво си учил досега?
— Разни работи, но не и как да гоня линейките.
— Тогава гледай да се научиш бързичко. Инак ще пукнеш от глад. Слушай сега, виждаш ли го домашния номер на пострадалия? Просто врътваш един телефон и като отговори някой, казваш, че си от пожарната, пътна помощ или нещо подобно и трябва да разговаряш с човека. А той не може да дойде на телефона, щото е в болница, нали така? Коя болница? Трябва ти за компютъра. И те ще кажат. Става без грешка. Така де, прояви малко творческо въображение. Хората са лековерни.
Повръща ми се.
— А после?
— После отиваш в болницата и разговаряш с еди-кой си. Ей, ама ти си бил съвсем бос. Извинявай. Знаеш ли какво? Дай да вземем по един сандвич, хапваме в колата и после — право в болницата да опечем договора.
Никак не ми се ходи в болницата. Бих предпочел да изляза и повече да не се връщам. Но в момента нямам избор.
— Добре — изричам аз след дълго колебание.
Дек моментално скача на крака.
— Чакай ме на изхода. Отивам да разбера коя е болницата.
Болницата „Сейнт Питър“ е същински зверилник, където приемат повечето тежки случаи. Собственост е на градската управа и между другото оказва безплатна помощ на безброй бедняци.
Дек я познава добре. Двамата се носим през града с неговия раздрънкан пикап — единственото, което е запазил след развода, предизвикан от дългогодишна злоупотреба с алкохола. Сега не близва нито капка и се гордее с членството си в дружеството на анонимните алкохолици. Дори е отказал цигарите. Но признава печално, че си пада по хазарта и новите игрални домове, никнещи като гъби покрай Мисисипи, направо го хвърлят в ужас.
Бившата му жена още е в Калифорния с двете деца.
Всички тези подробности научавам за по-малко от десет минути, дъвчейки хотдог. Дек кара с една ръка, в другата стиска сандвич, върти се, прави гримаси и крещи на всеослушание, а покрай устните му е полепнала пилешка салата. Гнус ме е да го гледам.
След малко спираме на служебния паркинг, защото Дек се е снабдил отнякъде с лекарска карта. Пазачът навярно го знае и само махва.
Централното фоайе гъмжи от народ, но Дек уверено ме повежда към информацията. След броени секунди вече знаем в коя стая е бъдещата ни жертва на име Дан Ван Ландъл. Дек е кривокрак и леко накуцва, но когато се устремява към асансьора, аз едва го догонвам.
— Прави се на три и половина — прошепва ми той, докато чакаме сред тълпа от сестри и доктори. — Не сме адвокати, и толкоз.
Как ли би могъл някой да го заподозре, че е адвокат? Мълчаливо достигаме осмия етаж и се изнизваме навън сред потока. Тъжна работа. На Дек явно не му е за пръв път.
Въпреки чудноватата форма на едрата му глава, накуцването и другите отличителни белези, никой не ни обръща внимание. Промъкваме се през навалицата по коридора, докато стигаме до друг, малко преди оживената стая на дежурните сестри. Дек знае точно къде да търси стая 886. Завиваме наляво, заобикаляйки няколко сестри, санитари и лекар, който се взира в болничен лист. Покрай стената са избутани празни носилки. Ожулените плочки на пода се нуждаят от почистване. Отминаваме четири врати и нахлуваме в петата, без да чукаме. Вътре цари полумрак. Човекът на първото легло е завит с чаршаф чак до шията. В момента гледа някакъв сериал по миниатюрния телевизор, закачен над леглото.
Щом влизаме, той ни поглежда с ужас, сякаш сме дошли да му изрежем бъбрека, и аз се отвращавам от себе си. Кой ми е дал право да нарушавам тъй безмилостно покоя на тези хора?
Дек обаче владее маневрите до съвършенство. Просто не мога да повярвам, че този печен натрапник е същият онзи дребен лалугер, който се вмъкна плашливо при мен преди по-малко от час. Сега изглежда храбър и непобедим.
Пристъпваме към открехнатия параван около следващото легло. Дек спира за момент, докато провери дали при Дан Ван Ландъл няма посетители. Човекът е сам и Дек преминава в атака.
— Добър ден, мистър Ван Ландъл — сърдечно изрича той.
Ван Ландъл изглежда около трийсетгодишен, макар че с това бинтовано лице е трудно да разпознаем точната възраст. Едното му око е подпухнало и затворено, под другото тъмнее дълбока драскотина. Има счупена ръка и единият му крак е изпънат на екстензия.
Слава богу, буден е и не се налага да го разтърсваме. Изоставам назад, по-близо до изхода, и от все сърце се моля да не ни спипа някой лекар или роднина.