— Така се върши работа, Руди. Просто като две и две.
Заобикаляме някаква жена в инвалидна количка и изчакваме да мине носилка с пациент. Коридорът гъмжи от народ.
— Ами ако човекът си имаше адвокат? — питам аз, дишайки малко по-спокойно.
— Нямаме какво да губим, Руди. Запомни го. Дойдохме с празни ръце. Ако по една или друга причина ни бяха изхвърлили, щяхме ли да загубим нещо?
Малко достойнство, малко самоуважение. Нищо повече. Разсъжденията му са напълно логични. Мълча си. Крача забързано и се мъча да не го гледам как куцука.
— Разбираш ли, Руди, в университета не те учат на онова, което трябва да знаеш. Всичко е само книги, теории и възвишени приказки за правото като джентълменска професия. Почтено призвание, етика и тъй нататък.
— Какво й е лошото на етиката?
— А, нищо. Право да си кажа, и аз вярвам, че адвокатът трябва да се бори за своя клиент, да се въздържа от кражби, по възможност да не лъже и прочие.
Дек, гений на етиката. Ние, по-простите, спорим с часове по морално-етични проблеми, а Дек идва и набързо свежда моралния кодекс до три велики закона: бори се за клиента, не кради, старай се да не лъжеш.
Завиваме наляво и навлизаме в нов коридор. „Сейнт Питър“ е същински лабиринт от нови крила и пристройки. Дек продължава с поученията:
— Само че онова, дето го преподават, може да те вкара в беля. Да вземем например тоя образ, Ван Ландъл. Имам чувството, че те хванаха нервите, като влязохме в стаята.
— Да, така е.
— А не трябва.
— Не беше етично да го правим. Това си е чисто преследване на клиента.
— Вярно. Ама на кой му пука? По-добре да сме ние, отколкото някои друг. Гарантирам ти, че до двайсет и четири часа поне още един адвокат ще докопа Ван Ландъл и ще се помъчи да му пробута договор. Това е положението, Руди. Конкуренция, свободен пазар. Мемфис е пълен с адвокати.
Голяма новина, няма що.
— Дали няма да се отметне? — питам аз.
— Едва ли. Засега ни върви. Спипахме го точно навреме. Обикновено шансът е петдесет на сто, а след подписа в осемдесет процента от случаите клиентът остава при нас. След час-два ще трябва да му врътнеш един телефон, да поприказваш с жена му, довечера да обсъдите заедно случая.
— Аз ли?
— Ами да. Много е лесно. Ще ти дам да прегледаш няколко досиета. Фасулска работа.
— Не съм сигурен дали…
— Слушай, Руди, недей да се стягаш. И не се плаши от болницата. Разбери, човекът вече ни е клиент. Имаш правото да го посещаваш и никой не може копче да ти каже. Няма да те изритат. Отпусни се.
Отскачаме до закусвалнята на третия етаж да пийнем кафе в пластмасови чашки. Дек предпочита това заведение, защото е близко до ортопедията и защото е построено неотдавна, тъй че адвокатите още не са го надушили. Адвокатите, обяснява ми той шепнешком, оглеждайки всеки влизащ пациент, вечно киснат по кафенетата на болниците и дебнат жертви. Изрича го с известна доза презрение към подобна практика. Ще ми се да подхвърля нещо иронично, но няма смисъл.
Част от работата ми като сътрудник в адвокатската фирма на Дж. Лиман Стоун ще е да вися тук и да издирвам златни залежи. Узнавам, че наблизо е болницата „Къмбърланд“ с голямо кафене на партера. А във военната болница имало цели три кафенета. Разбира се, Дек ги знае наизуст и охотно споделя опита си.
Съветва ме да започна от „Сейнт Питър“, защото тукашната травматология била най-голямата. Върху книжна салфетка чертае карта на стратегическите точки: централното кафене, закусвалнята до родилното отделение на втория етаж, сладкарницата във фоайето. Нощем е най-добре, обяснява той, продължавайки да оглежда плячката, защото на пациентите често им омръзва да лежат по стаите и ако се държат на крака, слизат да хапнат нещо. Преди няколко години един от адвокатите на Брузър киснел в централното кафене около един след полунощ и му излязъл късметът да спипа някакво хлапе със сериозни изгаряния. След година случаят бил уреден чрез споразумение за два милиона. Само че преди това хлапето духнало под опашката на Брузър и си наело друг адвокат.
— Изтървахме го — казва Дек с гласа на рибар, изпуснал голяма пъстърва.
17
Около единайсет вечерта телевизионните сериали свършват и мис Бърди отива да си легне. Вече няколко пъти ме е канила да гледаме заедно телевизия след вечеря, но засега отбивам атаките.
Седя на стъпалата пред апартаментчето и чакам къщата й да притъмнее. Виждам я как се носи като сянка от врата към врата, проверява ключалките, спуска завесите.
Навярно старите хора привикват със самотата, макар че никой не би желал да прекара последните години от живота си като отшелник, далече от обичта на своите близки. Сигурен съм — на младини е гледала напред с увереност, че през тия години ще бъде обкръжена от цяла тълпа внучета. А децата ще са нейде наблизо, всеки ден ще отскачат да видят как е мама, да донесат цветя, сладки и подаръци. Мис Бърди не е възнамерявала да изживее последните си години сама, в една стара къща, изпълнена с вехнещи спомени.