— Да, естествено. Но…
— Миналата вечер ми се обади. Представяш ли си? Гласът му и по телевизията е мек като коприна, но по телефона става направо изкусителен. Нали ме разбираш?
— Да, струва ми се. Защо ви се обади?
— Ами, миналия месец заедно с дарението за март му изпратих и кратка бележка, че след като децата са ме изоставили и прочие, мисля да си преработя завещанието и да оставя малко пари за неговите благочестиви дела. Не минаха три дни и той сам ми се обади — досущ като по телевизията, толкова мил и развълнуван. Искаше да узнае колко бих могла да отделя за него и благочестивите му дела. Споменах една кръгла сума и оттогава звъни редовно. Казва, че само да поискам, веднага ще пристигне с личния си самолет.
Напрягам се да намеря думи. Слут се мъчи да успокои Боско и го дърпа за ръката да седне пак пред Н. Елизабет Ериксън, която в момента не е кисела, а напълно сащисана от първия си клиент и готова да пролази под масата. Тя се озърта и аз й мятам ухилен поглед, за да знае, че виждам. До нея Ф. Франклин Доналдсън Четвърти е потънал в дълбокомислен разговор с двойка старци. Обсъждат някакъв документ, изглежда, завещание. Самодоволно си мисля, че моето струва много повече от тяхното.
Решавам да сменя темата.
— Мис Бърди, казахте, че имате две деца. Рандолф и…
— Да, Делбърт. Забрави го. Не се е обаждал от три години. Живее във Флорида. Клъц-клъц-клъц.
Тегля една черта и Делбърт остава без пукнат милион:
— Трябва да се погрижа за Боско — внезапно казва тя и скача на крака. — Толкова е окаян, горкичкият. Няма си нито роднини, нито приятели освен нас тук.
— Не сме свършили — възразявам аз.
Тя се привежда и лицата ни отново са на сантиметри едно от друго.
— Свършихме, Руди. Прави каквото ти казах. По един милион за четиримата и останалото на Кенет Чандлър. Всичко друго запазваш както си беше — изпълнител, гарант, попечител и прочие. Проста работа, Руди. Професор Слут казва, че като дойдете след две седмици, всичко ще е написано чистичко и без грешки. Така ли е?
— Сигурно.
— Добре. Хайде, довиждане, Руди.
Тя припва към другия край на масата, прегръща Боско и той мигновено става хрисим като агънце.
Проучвам завещанието и си вадя бележки. Утешавам се с мисълта, че винаги мога да потърся помощ и напътствия от Слут и останалите преподаватели, а освен това разполагам с две седмици, за да се окопитя и да избера начин на действие. Не съм длъжен да го върша, казвам си аз. Тази мила женица на стойност двайсет милиона се нуждае от по-мъдър съветник. Трябва й завещание, което тя самата едва ли ще разбере, но данъчните власти да нямат за какво да се заядат. Не че се смятам за глупав, просто не съм на ниво. След три години изучаване на законите много добре осъзнавам колко съм бос.
Клиентът на Букър храбро се бори с емоциите, а адвокатът му вече напълно се е изчерпал. Само пише в бележника и през две-три секунди сумти „да“ или „не“. Нямам търпение да му разкажа за мис Бърди и нейното богатство.
Хвърлям поглед към топящата се тълпа и забелязвам, че двойка старци от задната редица май ме наблюдават. В момента съм единственият свободен адвокат и те, изглежда, се чудят дали да си опитат късмета. Жената стиска солиден сноп документи, пристегнати с ластичета. Пошушва нещо, а съпругът й клати глава, като че предпочита да изчака някое друго от доблестните орлета на правосъдието.
Двамата бавно се изправят и тръгват към моя край на масата. В движение продължават да ме държат под око. Усмихвам се. Добре дошли в моята приемна.
Жената заема мястото на мис Бърди. Мъжът сяда отсреща и гледа разсеяно.
— Здрасти — отново се усмихвам и протягам ръка. Първо на мъжа, който отвръща с вяло ръкостискане, после на жената. — Казвам се Руди Бейлър.
— Аз съм Дот, той е Бъди — отговаря тя, без да обръща внимание на ръката ми.
— Дот и Бъди — повтарям и записвам в бележника. После добавям сърдечно, като опитен адвокат: — А фамилията ви как е?
— Блек. Дот и Бъди Блек. Всъщност сме Марварин и Уилис Блек, но всички ни викат Дот и Бъди.
Косата на Дот е бухнала, къдрава, леко посребрена отгоре. Изглежда чиста. Облечена е с възширок джинсов костюм, кафяви чорапи и евтини бели маратонки. Дребна, мършава женица, но с яка жилка.
— Адрес? — питам аз.
— Скуайър 863, в Грейнджър.
— Работите ли?
Бъди още не си е отворил устата и имам чувството, че от години насам Дот говори вместо него.
— Получавам социални помощи поради нетрудоспособност — казва тя. — Още съм на петдесет и осем, но имам болно сърце. Бъди взима малка пенсия.
Бъди само ме гледа. Има дебели очила с пластмасови рамки, които едва стигат до ушите му. Бузите му са пухкави и червени. Рошава бяла грива с по някой и друг кестеняв косъм. Май не е мита от седмица насам. Носи риза на черно-червени карета, по-мърлява и от косата му.