Когато стигнахме езерото, от комина на хижата вече не излизаше дим. Слязохме от колите.
Доктор Мензайс беше ъгловат жълтолик мъж с изпъкнали очи и потъмнели от никотин пръсти. Онзи със синия гащеризон и тропическия шлем беше около трийсетгодишен, мургав, жилав и недохранен.
Отидохме до брега на езерото и погледнахме към кея. Бил Хейнс седеше там чисто гол и държеше главата си с ръце. До него имаше някаква купчина.
— Можем още малко да се приближим с колите — рече Тинчфийлд.
Качихме се и потеглихме напред. Спряхме отново и се упътихме към кея.
Нещо, което е било жена, лежеше върху дъските с въже, провряно под мишниците. Дрехите на Хейнс бяха метнати настрани. Изкуственият му крак, блестящ от кожа и метал, лежеше до тях. Без да пророни нито дума, Тинчфийлд измъкна бутилката уиски изпод ризата си, отпуши я и я подаде на Хейнс.
— Пийни му здраво. Бил — небрежно подхвърли той.
Наоколо се разнасяше ужасна миризма, от която ми се доповръща. Хейнс обаче като че ли не я забелязваше. Тинчфийлд и Мензайс също. Лумис измъкна одеяло от колата и го метна върху трупа, след което двамата отстъпихме назад.
Хейнс отпи от бутилката и погледна нагоре с мъртви очи. После приклещи шишето между чуканчето и голото си коляно и заговори. Бавно и монотонно, без да поглежда към никого и нищо. Разказа всичко, което беше споделил с мен. Описа как, след като съм заминал, донесъл въжето, съблякъл се, влязъл във водата и извадил онова нещо. Когато свърши. Бил се втренчи в дървените греди и остана неподвижен като статуя.
Тинчфийлд пъхна топче тютюн в устата си и го дъвка известно време. После здраво стисна зъби, наведе се и внимателно обърна тялото, сякаш се опасяваше да не се разпадне в ръцете му. Късните слънчеви лъчи осветиха гердана от зелени камъни, която бях съгледал във водата. Бяха грубо изработени, без блясък, подобни на изкуствен нефрит. Свързваше ги позлатена верижка. Тинчфийлд изправи широкия си гръб и шумно издуха носа си в жълтеникава кърпичка.
— Какво ще кажеш, докторе?
Мензайс отговори с напрегнат, висок, раздразнен глас:
— Какво, по дяволите, очакваш да кажа?
— Причина за смъртта и време на настъпването — спокойно отвърна Тинчфийлд.
— Не се прави на идиот, Джим — с неприязън рече докторът.
— Нищо не можеш да кажеш, значи.
— Като гледам това? Боже Господи!
Тинчфийлд въздъхна и се обърна към мен.
— Къде беше, когато за пръв път го видяхте?
Казах му. Слушаше с неподвижна уста и безизразни очи. После отново задъвка.
— Много необичайно място да се закачи такова нещо. Тук няма никакво течение, а ако изобщо има, то ще е по посока на бента.
Бил Хейнс се изправи на здравия си крак, стигна с подскоци до дрехите си и си закачи протезата. Обличаше се бавно, непохватно, свличайки надолу ризата върху мокрото си тяло. Заговори отново, без да поглежда към никого.
— Сама го е направила. Няма как иначе. Доплувала е под дъските и е нагълтала вода. Може да е заседнала. Няма как иначе. Няма друг начин.
— Има още един, Бил — тихо каза Тинчфийлд, вперил поглед в небето.
Хейнс затършува из ризата си и извади бележката с оръфаните краища. По взаимно съгласие всички се отдръпнахме по-далеч от трупа. После Тинчфийлд отиде да си вземе бутилката с уиски и я пъхна в ризата си. Дойде при нас, като четеше и препрочиташе бележката.
— Няма дата. Казваш, че било преди две седмици, така ли?
— В петък ще станат две седмици.
— Май и друг път те беше напускала?
— Ъхъ. — Хейнс не го погледна. — Преди две години. Насвятках се и останах при една пачавра. — Той диво се изсмя.
Шерифът спокойно прочете бележката още веднъж.
— Тогава остави ли ти бележка? — попита.
— Схващам — озъби се Хейнс. — Схващам. Не е нужно да ми рисуваш картинки.
— Бележката изглежда твърде стара — тихо каза Тинчфийлд.
— Десет дни я нося в ризата си — изкрещя Хейнс. После отново диво се изсмя.
— Какво те забавлява толкова, Бил?
— Опитвал ли си се някога да завлечеш човек на два метра под водата?
— Никога, Бил.
— Аз плувам доста добре — за човек с един крак. Но не чак толкова добре.
Тинчфийлд въздъхна.
— Това не значи нищо. Бил. Може да е използвано въже. Може да е завлечена надолу с камък, с два камъка — на главата и на краката. И след като вече е натикана под онези дъски, въжето да се отреже. Може да се направи, синко.
— Разбира се, че аз съм го направил — рече Хейнс и се заля от смях. — Аз… аз го направих. Арестувай ме, долен…
— Това и смятам да сторя — кротко рече Тинчфийлд. — За да те поразпитаме. Все още не те обвинявам. Бил, но би могъл да го извършиш. Просто казвам, че би могъл.