Тинчфийлд свали шапката от главата си и разреши мишата си коса. Изправи се, отключи и отбори вратата. Седна отново и ме изгледа мълчаливо.
— Много държи да не се разчуе — обясних. — Заради някаква слабост на жена му, която можела да му провали кариерата.
Тинчфийлд ме гледаше, без да мига. Под жълтата светлина на лампата едната половина на лицето му изглеждаше като излята от бронз.
— Нямам предвид пиянството или Бил Хейнс — добавих.
— Нито едно от тези неща не обяснява желанието ти да претърсиш хижата на Бил — меко каза той.
— Просто умирам да си вра носа навсякъде.
Тинчфийлд не помръдна цяла минута, през която вероятно обмисляше поднасям ли го, или не, и ако го поднасям, дали му пука. Най-после рече:
— Това ще те заинтересува ли, синко?
Извади сгънато парче вестник от скосения джоб на винтягата си и го разтвори на масата под лампата. Приближих се да погледна. Върху вестника лежеше тънка златна верижка с миниатюрна закопчалка. Верижката беше прерязана с клещи. Закопчалката не беше отключена. Верижката бе къса, не повече от десетина-дванайсет сантиметра, а закопчалката — горе-долу с диаметъра на верижката. И върху нея, и върху вестника имаше полепнал бял прашец.
— Къде мислиш я намерих? — попита Тинчфийлд.
Наплюнчих пръста си, докоснах белия прашец и го опитах на вкус.
— В пакет брашно, тоест тук, в кухнята. Това е верижка за глезен. Някои жени никога не ги свалят. Който е свалил тази, не е притежавал ключето.
Тинчфийлд благо ме изгледа. Облегна се назад, потупа се по коляното с огромното си ръчище и се усмихна унесено към чамовите дъски по тавана. Аз пък запремятах една цигара из пръстите си и седнах отново. Тинчфийлд сгъна парчето вестник и пак го прибра в джоба си.
— Предполагам, това е всичко, освен ако не желаеш да поразгледаш в мое присъствие.
— Не — отвърнах.
— Изглежда, всеки от нас сам ще си прави заключенията.
— Бил каза, че госпожа Хейнс е имала кола. Форд.
— Ъхъ. Синя, с две врати. Долу на пътя е. Блъсната в скала.
— Не прилича особено на планирано убийство.
— Не мисля, че нещо е било планирано, синко. Просто внезапно го е връхлетяло. Може да я е удушил — ръцете му са страхотно яки. После се е наложило да се отърве от трупа. Направил го е по най-добрия начин, за който е успял да се сети, а за човек с дървен крак се е справил дяволски добре.
— Това с колата повече ми прилича на самоубийство — рекох. — Планирано самоубийство. Известни са случаи, когато хора са се самоубивали по такъв начин, че да натопят за убийство някого, когото са мразили. Тя не би закарала колата надалеч, защото е трябвало да се връща обратно пеша.
Тинчфийлд каза:
— Между другото, Бил също би имал затруднения с шофирането, след като е свикнал да кара само с левия крак.
— Той ми показа бележката от Берил, преди да намерим тялото. И аз отидох на кея първи.
— С теб бихме могли да се разберем, синко. Добре. Ще видим. Бил е добър по душа, като изключим, че според мен ветераните от войната си придават прекалено голяма важност. Някои са прекарали три седмици в подготвителен лагер, а се държат така, сякаш са ранявани девет пъти. Бил трябва да е изпитвал много сантиментални чувства към верижката, която намерих.
Той стана и тръгна към вратата.
— На шейсет и две години съм — рече през рамо. — Срещал съм хора, които са вършили най-смахнати неща. Веднага бих казал, че да скочиш в студеното езеро с всичките си дрехи, да поплуваш здравата, докато се навреш под онази дъска, и после просто да си умреш там, е доста смахнато като идея. От друга страна, тъй като и без това ти разкривам всичките си тайни, а ти не ми казваш нищо, ще добавя, че се е налагало няколко пъти да разговарям с Бил за това, че побийва жена си, когато е пиян. Няма да прозвучи никак добре на съдебните заседатели. И ако верижчицата е от крака на Берил Хейнс, това ще е достатъчно да го изпратят в онази чудесна нова газова камера на север. С теб не е зле да се прибираме у дома, синко.
Изправих се.
— И не пуши по пътя — добави. — Тук при нас, в планината, това е забранено.
Прибрах незапалената цигара в джоба си и излязох в нощта. Тинчфийлд изгаси лампата, заключи хижата и пусна ключа в джоба си.
— Къде си отседнал, синко?
— Ще сляза в „Олимпия“, в Сан Бернардино.
— Хубаво е там, но нямат нашия планински климат. Прекалено горещо е.
— Обичам да ми е горещо — рекох.
Отидохме заедно до пътя и Тинчфийлд сви вдясно.
— Колата ми е на края на езерото. Ще ти кажа „лека нощ“, синко.
— Лека нощ, шерифе. Мисля, че убийството не е дело на Бил.
Той вече си беше тръгнал, та не се обърна.
— Хм, ще видим — промърмори тихо.