— Благодаря — рекох. — Това е всичко.
— Ъ? — Устната му неприятно се изкриви.
— Изчезвай.
— Мислех, че искате да ме видите — озъби се той.
— Исках да те почерпя. Исках да ти дам един долар. Ето. Благодаря, че дойде.
Той взе долара и остана да виси на мястото си. От носа му излизаха струйки дим, очите му бяха мътни и зли. После се извърна, рязко вдигна рамене и безшумно се изниза от стаята.
Изминаха десет минути, след което отново се почука, много леко. Отбори, а насреща ми стоеше длъгнестият и се хилеше. Направих му път, той се шмугна в стаята и се доближи до леглото. Все още се хилеше.
— Май не си допаднахте с Лес, а?
— Не. Доволен ли е?
— Сигурно. Нали ги знаете старшите. Трябва да си получат своето. Може би ще е по-добре мен да наричате Лес, господин Далмас.
— Значи ти си бил на рецепцията, когато си е заминала?
— Ако името й е госпожа Джордж Аткинс, отговорът е не. Не съм бил аз.
Извадих от джоба си снимката на Джулия и му я показах. Той дълго и внимателно я разучава.
— Така изглеждаше — рече. — Даде ми петдесет цента, а в градче като нашето това се запомня. Казваше се госпожа Хауард Мелтън. Сума приказки се наговориха по адрес на колата й. Сигурно защото тук няма Бог знае за какво да си приказваме.
— Ясно. Къде отиде след това?
— Взе такси до гарата. Хубаво нещо си пийвате, господин Далмас.
— Извинявай. Налей си.
Когато си сипа, рекох:
— Спомняш ли си нещо друго? Някой да я е посещавал?
— Не, сър. Но наистина си спомням нещо. Във фоайето я заговори мъж. Висок, симпатичен тип. Според мен не й стана приятно, че го вижда.
— Аха.
Извадих и другата снимка от джоба си и му я показах. Той и нея разгледа внимателно.
— Тук не прилича особено на нея, но съм сигурен, че мъжът е същият.
— Аха.
Той вдигна отново двете снимки и ги приближи една до друга. Изглеждаше леко озадачен.
— Да, сър, това е той, сигурен съм.
— Ама и ти си оправно момче, няма що. Готов си да си спомниш почти всичко, нали?
— Не ви разбирам, сър.
— Налей си още едно. Дължа ти четири долара, та да станат общо пет. Но не си струваше. Вие, пиколата, все гледате да врътнете по някой номер.
Той си сипа съвсем малко и закрепи чашата върху ръката си, а жълтото му лице се нацупи.
— Правя каквото мога — рече сковано. Изпи питието си, мълчаливо остави чашата и тръгна към вратата. — Можете да задържите проклетите си пари! — Извади долара от джобчето на часовника си и го хвърли на пода. — Върви по дяволите, гадно копеле! — продума тихо и си излезе.
Вдигнах двете снимки, сложих ги една до друга и смръщено се завзирах в тях. След доста време изпитах странно чувство, че леден пръст докосва гръбнака ми. Беше ме докоснал веднъж по-рано, много за кратко, но тогава успях да потисна усещането. Сега обаче то се върна и се загнезди в мен.
Приближих до миниатюрното бюро, извадих един плик, сложих вътре петдоларова банкнота, залепих го и отгоре написах „Лес“. Облякох се, пъхнах бутилката в джоба си, взех чантата и напуснах стаята.
Долу във фоайето ме посрещна рижият. Лес стоеше до една колона, скръстил ръце, мълчалив. Отидох до администрацията и си поисках сметката.
— Случило ли се е нещо, сър? — Служителят изглеждаше разтревожен.
Платих сметката, отидох до колата си, а после се върнах обратно при администратора. Подадох му плика с петарката.
— Дайте го на онова момче от Тексас, Лес. Сега ми е сърдит, но ще му мине.
Пристигнах в Глендейл преди два през нощта и затърсих място, откъдето да телефонирам. Намерих денонощен гараж.
Насъбрах дребни монети, обадих се на телефонистката и я накарах да ме свърже с Мелтън в Бевърли Хилс. Гласът му, когато най-после се чу, не звучеше никак сънено.
— Извинете, че звъня по това време, но вие ми разрешихте. Проследих пътя на госпожа Мелтън до Сан Бернардино и гарата.
— Това вече го знаехме — сърдито отвърна той.
— От проверка глава не боли. Хижата на Хейнс е претърсена. Не беше открито нищо интересно. Ако сте си мислел, че е знаел къде е госпожа Мелтън…
— Не знам какво съм си мислел — рязко ме прекъсна той. — След онова, което ми казахте, реших, че мястото трябва да се претърси. Това ли е всичко, което имате да ми съобщите?
— Не. — Поколебах се малко. — Сънувах лош сън. Сънувах, че в къщата на „Честър Лейн“ тази сутрин е имало дамска чанта. От дърветата беше доста тъмно и забравих да я взема.
— Какъв цвят чанта? — Гласът му беше твърд като стридена черупка.
— Тъмносиня. Може би черна. Светлината беше много лоша.
— Най-добре е да се върнете и да я вземете — нареди рязко.
— Защо?
— Защото затова ви плащам петстотин долара, покрай останалото.