— Съществуват граници на нещата, които трябва да извърша за петстотин долара, дори и да ги имах вече.
Той изруга.
— Слушай, приятел, дължа ти много, но това зависи от теб и ти не можеш да ме изоставиш.
— Добре, обаче пред вратата може да има цяла глутница полицаи. А може и да е тихо като гроб. Но и в двата случая не ми харесва. Наситих се на тая къща.
Откъм Мелтън последва дълбоко мълчание. Поех дъх и натиснах още малко.
— Да не говорим, че вие знаехте къде е жена ви, Мелтън. Гудуин е налетял на нея в хотела на Сан Бернардино. Преди няколко дни е имал неин чек. Вие сте срещнал Гудуин на улицата и сте му помогнал да осребри чека — индиректно. Мисля, че знаете. Мисля, че ме наехте да мина отново по следите й, за да сте сигурен, че са добре прикрити.
От другата страна последва ново тежко мълчание. Когато проговори, гласът му беше тих и смирен.
— Ти печелиш, Далмас. Да, наистина беше изнудване — онова с чека. Но не знам къде е. Това е истина. А чантата трябва да се измъкне. Как ти звучат седемстотин и петдесет долара?
— По-добре. Кога ще ги получа?
— Тази нощ, ако искаш чек. До утре не мога да събера повече от осемдесет долара.
Отново се поколебах. Усещах, че физиономията ми е ухилена.
— Добре — рекох накрая. — Съгласен. Ще взема чантата, в случай че отпред няма глутница ченгета.
— Къде се намираш сега? — Той почти подсвирна от облекчение.
— В Асуза. Ще ми трябва около час да стигна дотам — излъгах.
— Дай газ тогава. Ще се убедиш, че играя честно. Освен това ти също си нагазил дълбоко, братле.
— Свикнал съм да се забърквам в какво ли не — отвърнах и затворих.
7. Две изкупителни жертви
Подкарах обратно към булевард „Чеви Чейс“, а после по него до началото на „Честър Лейн“, където влязох със загасени светлини. Бързо свих зад ъгъла и излязох пред новата къща срещу дома на Гудуин. Наоколо нямаше признаци на живот, никакви коли отпред или в засада, доколкото можех да установя. Това беше риск, който трябваше да поема, тъй като вече бях поел един, далеч по-опасен.
Вкарах колата в двора на новата къща, слязох и повдигнах отключената врата на гаража. Паркирах вътре, спуснах вратата и се изнизах отново на улицата така, сякаш по петите ме следваха индианци. По най-добрия начин използвах прикритието на дърветата в задния двор на Гудуин и се приютих зад най-голямото. Седнах на земята и си позволих глътка от бутилката, която носех.
Времето минаваше мъртвешки бавно. Очаквах компания, но не знаех след колко време. Дойде обаче по-рано, отколкото предполагах.
След около петнайсет минути по „Честър Лейн“ мина кола. Долових бледите й отблясъци между дърветата встрани от къщата. Движеше се без светлини. Това ми хареса. Колата спря някъде наблизо. Чух тихото затваряне на врата. На ъгъла безшумно се мярна сянка. Беше дребна, цяла глава по-ниска от Мелтън. А и той не можеше да дойде чак от Бевърли Хилс толкова бързо.
После сянката се появи при задния вход, вратата се отвори и сянката потъна в още по-големия мрак вътре. Вратата безшумно се затвори. Изправих се и се прокраднах по меката влажна трева. Минах тихо по верандата на Гудуин, а оттам влязох в кухнята. Застанах неподвижно и напрегнато се ослушах. Ни светлинка, ни звук. Измъкнах пистолета изпод мишницата си и притиснах дръжката плътно до себе си. Дишах едва-едва, само с горната половина на дробовете си. После се случи нещо странно. Под летящата врата към трапезарията изведнъж се появи ивица светлина. Сянката беше запалила лампата. Много непредпазлива сянка! Прекосих кухнята, бутнах летящата врата и я оставих отворена. Светлината плъзна в трапезарията откъм арката на дневната. Насочих се натам непредпазливо — твърде непредпазливо. Минах под арката.
Отстрани, тъкмо до мен, се обади глас:
— Хвърли го и продължавай да вървиш!
Погледнах я. Беше дребна, с нелоша, но твърде стандартна външност, а пистолетът й неотклонно сочеше към ребрата ми.
— Не си много умен — рече. — Ти как смяташ?
Разтворих ръка и пуснах пистолета на пода. Направих още четири крачки и се обърнах.
— Не съм — отвърнах.
Жената не продума повече. Отмести се, като заобиколи пистолета, без да го вдига. Направи кръг, докато застана с лице срещу мен. Погледнах зад нея, към ъгловия фотьойл със столчето за крака. Белите обувки от еленова кожа все още си бяха на столчето. Господин Ланс Гудуин продължаваше небрежно да седи във фотьойла, подпрял лявата си ръка на широката брокатена облегалка, а дясната — провесил към пистолетчето на пода. Последната капка кръв беше замръзнала на брадичката му. Изглеждаше черна, втвърдена и непоклатима. Сега вече лицето му бе придобило восъчен вид.