— Ъхъ.
Прочете отново визитката ми и я прибра в портфейл с позлатени ъгълчета.
— Кой ви изпрати?
— Приятел от полицията.
— Трябва да науча за вас нещо повече от това.
Дадох му две имена и съответните телефони. Той посегна към апарата, поиска линия и сам набра номерата. Свърза се и с двете лица, които му бях посочил, и разговаря с тях. След четири минути беше приключил и отново наклони назад стола си. И двамата избърсахме вратовете си.
— Дотук добре — рече. — А сега ми докажете, че сте човекът, за когото се представяте.
Извадих портфейла си и му показах фотокопие на разрешителното си. Изглежда, остана доволен.
— Колко вземате?
— Двайсет и пет долара на ден плюс разноските.
— Много е. От какъв характер са разноските?
— Бензин и масло, някой и друг подкуп, храна и уиски. Най-вече уиски.
— А когато нямате работа, не ядете ли?
— Ям, но не така добре.
Той се ухили. И от усмивката, както от очите му, лъхаше хлад.
— Струва ми се, че ще се спогодим — каза, отвори чекмедже и извади бутилка скоч.
Пихме. Той остави бутилката на пода, избърса устни, запали цигара с монограм и всмукна с наслада.
— Свалете ги на петнайсет на ден — каза. — И без това времената са тежки. А с пиенето не прекалявайте.
— Будалках ви — отвърнах. — Не избудалкаш ли някого, изобщо не му вярвай.
Той отново се ухили.
— Спогодихме се. Но първо трябва да ми обещаете, че при никакви обстоятелства няма да имате вземане-даване с познатите ви ченгета.
— Стига да не сте убил някого.
Той се засмя.
— Още не. Но това не ми пречи да съм опасен. Искам да проследите жена ми, да разберете къде е и какво прави, но без нейно знание. Изчезна преди единайсет дни — на дванайсети август — от вилата ни край Литъл фон Лейк. Това е езерце, което притежавам с още двама. Намира се на три мили от Пума Пойнт. Сигурно знаете къде е.
— В планините Сан Бернардино, на около четирийсет мили от самия град.
— Да.
Той тръсна пепел от цигарата върху бюрото и се наведе да я издуха.
— Литъл фон Лейк е с дължина само шестстотин метра. Има малък бент, който построихме, за да облагородим имота — в най-неподходящото време. Вилите са четири. Моята, две на мои приятели — останаха празни това лято — и четвъртата, от близката страна на езерото, идвайки от пътя. В нея живее Уилям Хейнс с жена си. Сакат ветеран от войната, който кара на пенсия. Не плаща наем и се грижи за мястото. Жена ми се беше качила там да прекара лятото, но трябваше да се върне на дванайсети заради някакво светско събитие през уикенда. Така и не дойде обаче.
Кимнах. Той отвори едно заключено чекмедже и извади плик, в който имаше снимка и телеграма. Беше изпратена от Ел Пасо, Тексас, на петнайсети август, в девет часа и осемнайсет минути сутринта до Хауард Мелтън, „Ейвънън билдинг“ № 715, Лос Анджелис, и гласеше:
„Заминавам Мексико за развод стоп ще се омъжа за Ланс стоп всичко хубаво и сбогом стоп Джулия“
Поставих жълтата бланка върху бюрото.
— Жена ми се казва Джулия — поясни Мелтън.
— Кой е Ланс?
— Ланселот Гудуин. Допреди година беше мой личен секретар. После наследи някакви пари и напусна. Отдавна знам, че между него и Джулия има нещо, ако мога така да се изразя.
— Нямам нищо против — рекох.
Побутна към мен и снимката. Беше извадена върху гланцирана хартия и на нея се виждаше дребна стройна блондинка и висок, слаб мургав красавец на около трийсет и пет, малко прекалено хубав. Блондинката можеше да е както на осемнайсет, така и на четирийсет. От този тип беше. Имаше добра фигура и не се скъпеше да я показва. Носеше бански, който не те караше да напрягаш въображението си. Мъжът беше по плувки. Седяха на пясъка, до раиран плажен чадър. Оставих снимката върху телеграмата.
— Това са всички веществени доказателства — каза Мелтън, — но не и всички факти. Още по едно уиски?
Наля в чашите и пихме. Отново остави шишето на пода. Телефонът иззвъня. Говори кратко, после се обади на телефонистката и й нареди да задържа разговорите му за известно време.
— Ако всичко свършваше дотук, как да е — продължи. — Но миналия петък лично срещнах Ланс Гудуин на улицата. Каза ми, че не е виждал Джулия от месеци. Повярвах му, защото е без задръжки и от нищо не му пука. Едва ли би лъгал за такова нещо. И мисля, че ще държи устата си затворена.
— А сещате ли се за други мъже?
— Не. Ако е имало, не ги познавам. Предполагам, че Джулия е арестувана, в някой затвор е и е успяла, с подкуп или по друг начин, да укрие самоличността си.
— В затвора? За какво?
Той се поколеба за миг, а после доста тихо каза:
— Джулия е клептоманка. Не е тежък случай и не го прави често. Обикновено когато прекали с пиенето. Което също й се случва. Повечето от изпълненията й бяха тук, в Лос Анджелис, в големите универсални магазини, където имаше кредит. Хващали са я няколко пъти, но е успявала да замаже работата така, че да го минат към сметката ни. Досега съумявах да потуля всички скандали. Но в чужд град… — Замълча и силно се намръщи. — Трябва да се грижа за служебното си положение в „Дорийм“.