Внимателно занесох снимката в красиво мебелирана спалня и отворих чекмеджето на скрин с високи крака. Извадих я от рамката, която после старателно избърсах с кърпичката си и пъхнах под някакви ризи. Не беше особено умно, но и аз не се чувствах по-умен в момента.
Оттук нататък вече нищо не изглеждаше толкова спешно. Ако изстрелът е бил чут и разпознат като такъв, някоя патрулна радиокола отдавна да е пристигнала. Занесох снимката в банята, изрязах краищата й с джобното си ножче, хвърлих ги в тоалетната и пуснах водата. Приложих и нея към онази, която вече се помещаваше във вътрешния ми джоб, и се върнах в дневната.
До ниската масичка край лявата ръка на мъртвеца имаше празна чаша, която би трябвало да носи отпечатъците му. Можеше обаче и някой друг да е отпил от нея и да е оставил своите отпечатъци. Жена, естествено. Сигурно е седяла върху облегалката на креслото с нежна, мила усмивка и пистолет зад гърба. Мъж никога не би го застрелял в тази напълно отпусната поза. Досещах се що за жена е била, но не ми харесваше, че е оставила снимката си на пода. Лоша реклама.
Не можех да рискувам с чашата. Избърсах я и направих нещо, което не ми достави никакво удоволствие. Сложих я отново в ръката му, след което я върнах на масичката. Същото направих и с пистолета. Щом пуснах ръката му — този път увисналата — тя се залюля и продължи да се люлее като махало на стенен часовник. Отидох при чашата върху радиото, избърсах и нея. Това щеше да ги накара да си мислят, че е страшно хитра, съвършено различен тип жена, ако изобщо има различни. Събрах четири фаса, изцапани с карминено червило, каквото носят блондинките. Занесох ги в банята и ги предадох на градската канализация. Избърсах още няколко по-лъскави вещи с пешкира, направих същото и с дръжката на входната врата и прецених, че съм прекарал деня пълноценно. Не можех да избърша цялата проклета къща.
После застанах и още известно време гледах Ланселот Гудуин. Кръвта бе спряла да тече. Последната капка нямаше да се отрони от брадичката му. Щеше да се задържи там, да стане тъмна, лъскава и неотменна като брадавица.
Минах отново през кухнята и площадката, като пътьом забърсах две-три дръжки на врати, заобиколих къщата отстрани и набързо огледах улицата нагоре-надолу. Не видях никого, затова завързах цялата работа на фльонга, като отново позвъних на входната врата и се постарах да оставя ясни следи на топката и звънеца. Отидох при колата си, качих се и потеглих. Всичко това ми беше отнело по-малко от половин час, но се чувствах така, сякаш бях участвал във всички битки на Гражданската война.
Изминах две трети от пътя, след което спрях в подножието на „Алесандро стрийт“ и се напъхах в телефонна кабина. Набрах служебния номер на Хауард Мелтън.
— Козметична фирма „Дорийм“. Добър ден — изчуруликаха от другия край на жицата.
— Господин Мелтън.
— Ще ви свържа със секретарката му — пропя гласчето на русото миньонче, което бяха изолирали в ъгъла, далеч от всякаква заплаха.
— Госпожица Ван дер Грааф на телефона. — Приятен провлачен глас, който можеше да прозвучи пленително или високомерно, променяйки само четвърт тон. — Кой търси господин Мелтън, моля?
— Джон Далмас.
— А-а… господин Мелтън познава ли ви, господин… ъ… Далмас?
— Не започвай отново — рекох. — Вземи го попитай. Всичките тия фасони са ми дошли до гуша.
Тя така рязко си пое въздух, че щеше да спука тъпанчето ми.
Последва пауза, прещракване, а после грубият делови глас на Мелтън:
— Да? Мелтън на телефона. Да?
— Трябва да ви видя бързо.
— Това пък какво е? — излая той.
— Каквото чухте. Изникнаха, както им викат, непредвидени обстоятелства. Знаете с кого разговаряте, нали?
— О… да. Да. Хм, чакайте да си помисля. Ще погледна графика си.
— По дяволите вашият график — викнах. — Работата е сериозна. Имам достатъчно мозък да не ви губя времето, ако не се налагаше.
— След десет минути в клуб „Атлетик“ — рязко каза той. — Съобщете да ме потърсят в читалнята.
— На мен ще ми трябва малко повече време — уведомих го и затворих, преди да е започнал да спори.
В интерес на истината, пристигнах след двайсет минути.
Портиерът във фоайето на клуб „Атлетик“ хлътна безшумно в един от старите асансьори с открита клетка, върна се след нула време и ми кимна. Качи ме до четвъртия етаж и ми показа читалнята.