Слязох, отворих я, вкарах колата и отново затворих. Още неколкостотин метра се суках между боровете. Изведнъж под мен блесна овално езерце, потънало дълбоко сред дървета, скали и диви треви, като капка роса, уловена в свито на тръбичка листо. В по-близкия му край имаше жълтеникав бетонен бент с въжен парапет и старо воденично колело отстрани. Недалеч се издигаше къщичка от недялани трупи, покрити с груба кора. Единият от двата комина димеше. Отнякъде долитаха ударите на брадва.
Отвъд езерото, доста далеч, ако тръгнеш по пътя, и не толкова далеч напряко през стената, се издигаха три дървени вили. Едната беше голяма, досами водата, а другите две — по-малки и доста отдалечени една от друга. Срещу бента имаше нещо като кейче с естрада за оркестър и изкорубена дървена табела с надпис: „Лагер Килкеър“. Това нищо не ми говореше, ето защо се спуснах по пътечката до покритата с кора къщичка и почуках на вратата.
Ударите на брадва секнаха. Някъде отдалеч се обади мъжки глас. Седнах върху голям камък и запремятах незапалена цигара между пръстите си. Собственикът на къщичката се появи иззад ъгъла с брадва в ръка. Беше набит, не много висок, с тъмна остра небръсната брада, немигащи кафяви очи и прошарена чуплива коса. Носеше джинси и синя, разкопчана на загорелия мускулест врат риза. При ходене леко замяташе десния си крак навън. Мъжът бавно се приближи до мен с увиснала между пълните устни цигара. Имаше глас на градски човек.
— Да?
— Господин Хейнс?
— Аз съм.
— Имам бележка за вас.
Извадих листчето и му го подадох. Той хвърли брадвата, погледна бележката с примижали очи, после се обърна и влезе в къщурката. Излезе, нахлузил очила, и зачете написаното.
— А, да — рече. — От шефа.
После отново погледна листчето.
— Господин Джон Далмас значи? Аз съм Бил Хейнс. Приятно ми е да се запознаем.
Здрависахме се. Ръката му беше като железен капан.
— Доколкото разбирам, искате да се позавъртите наоколо и да огледате вилата на Мелтън. Какво става? Да не я продава, за Бога?
Запалих цигара и запратих клечката в езерото.
— Има повече, отколкото му е необходимо — отвърнах.
— Земя, да, но тук пише вилата…
— Искам да я огледам. Твърди, че била чудесна хижа.
Мъжът посочи с ръка.
— Ето онази там, голямата. Стени от бичена секвоя с топлоизолация и чамова ламперия отвътре. Покрив с шинди, каменни основи и веранди, баня, душ и тоалетна. Горе на хълма има и резервоар за вода. Според мен къщата си я бива.
Гледах вилата, но с още по-голям интерес разглеждах Бил Хейнс. Очите му блестяха и въпреки обветрения му загар под тях си личаха торбичките.
— Сега ли искате да я разгледате? Ще взема ключовете.
— Поизморих се от шофирането. Не бих се отказал да пийна нещо, Хейнс.
Това определено събуди интереса му, но той поклати глава.
— Съжалявам, господин Далмас, но току-що допих четвъртинката.
Облиза пълните си устни и ми се усмихна.
— За какво е онова воденично колело?
— На кинаджиите е. От време на време тук снимат по някой филм. Онова долу пък е декор. С него снимаха „Любов между боровете“. Останалите неща се разпаднаха. Чух, че филмът се провалил.
— Така ли? Няма ли да ми правите компания?
Извадих моята бутилка уиски.
— Никога не са ме чували да отказвам. Почакайте да донеса чаши.
— Госпожа Хейнс няма ли я?
Той се втренчи в мен с неочаквана студенина.
— Не-е-е — проточи много бавно. — Защо питате?
— Заради пиячката — рекох.
Отпусна се, но още миг ме държа под око. После се обърна и с вдървената си походка влезе в къщата. Излезе с две чашки — от ония, в които се продават топени сирена. Отворих бутилката и налях две яки дози. Седяхме, всеки взел чашата си в ръка, Хейнс изпружил десния си крак почти право пред себе си, с леко изкривено навън стъпало.
— Това си го донесох от Франция — каза той и отпи. — Хейнс Дървения крак. Но ми осигури пенсия и не ми е пречило с госпожиците. Наздраве! — Допи уискито си.
Оставихме чашите и се загледахме в една сойка, която се изкачваше по висок бор. Скачаше от клон на клон, без да се спира да балансира, като човек, който тича нагоре по стълби.
— Тук е прохладно и приятно — обади се Хейнс, — но самотно. Дяволски самотно.
Наблюдаваше ме с ъгълчето на окото си. Имаше нещо наум.
— На някои това им харесва — рекох, посегнах към чашите и изпълних дълга си към тях.
— Действа ми. Пия прекалено много, защото ми действа на нервите. Особено нощем.
Нищо не отговорих. Той гаврътна втората чаша на една бърза и голяма глътка. Мълчаливо му подадох бутилката. Хейнс отпи от третата си доза, килна глава на една страна и облиза устни.