Дженифър Макмеън
Удавниците
На всички, които имат благоразумието да се страхуват, когато плуват в дълбоки, тъмни води. Казваш си, че в тях няма нищо, но всъщност има. Винаги има.
Скъпи читатели,
За мен е чест „Удавниците“ да бъде първата книга, публикувана от издателство Benitorial, и съм изключително развълнувана да споделя тази история с българската публика!
Това е разказ за две сестри, за семейството, за това колко далеч сме готови да стигнем за хората, които обичаме най-много. Сюжетът се заплита около стар басейн, захранван от извори, за който се говори, че лекува болните и сбъдва желания. Но, както героите бързо ще открият, трябва да внимаваш какво си пожелаваш.
Препоръчвам да четете книгата на светнати лампи и далеч от басейни с тъмна вода!
Приятно четене!
Дженифър Макмеън
Пролог
18 юли 2000 г.
— Мъртвите не се страхуват от нищо — каза Лекси.
Двете плувахме на място с посинели устни и тракащи зъби. Сестра ми беше облякла чисто новия си небесносин бански, а аз — един от старите ѝ, толкова износен, че на места почти прозираше.
— Когато играем „на умрели“, трябва да сме с отворени очи, каквото и да става — обясни ми тя с цялата сериозност, на която бе способна. — Обещаваш ли? Закълни се, че ще ги държиш отворени.
Кимнах.
— Дори и ако видиш Рита?
— Млъквай, Лекс.
— Знаеш, че е там долу, нали? Чака ни…
— Млъквай!
Заплувах надалеч от нея, към ръба на басейна. Тя се засмя и тръсна глава.
— Голямо си шубе!
После сякаш се почувства зле, може би ме съжали, като че си спомни, че съм само на девет. Протегна ръка с изпънат показалец.
— Хайде — извика. Доплувах обратно до нея, протегнах се и кръстосах пръста си с нейния. — Ние сме „Х гърлс“.
— Сега и завинаги — довърших, след което преплетохме показалците си, стиснахме ги, а после се пуснахме.
— Ако дойде за една от нас, ще трябва да прибере и двете ни — отбеляза Лекси.
— Лекс!
— На три — отвърна тя. — Едно. Две. Дръж очите си отворени, Джакс. Ще разбера, ако мамиш. — Поех си дълбоко въздух. — Три!
Потопихме лицата си и се оставихме на мрачните води като близначки в утроба.
Басейнът на баба беше шест на четиринайсет метра и бе облицован с резбован гранит. В пукнатините между влажните сиви камъни растеше мъх. Захранваше се от извори, така че нямаше помпа, само отходен каменен канал, който минаваше през двора към изворите в долния му край, а той от своя страна се вливаше в реката. Тревите, прорасли из камъните в него, се носеха из водата подобно на двете ни с Лекси. Когато станеха прекалено гъсти, баба ги изтръгваше; по едно време дори беше развъдила пъстърва, защото смяташе, че така водата е по-чиста и в нея не се събират насекоми. Сестра ми обожаваше басейна. Аз го ненавиждах; водата беше черна — толкова тъмна, че не можех да видя дори краката си, докато плувах на място. Вонеше на разложение и сяра, а вкусът ѝ наподобяваше този на изгорени кибритени клечки и ръжда; беше по-студена и от ледената вана, в която майка ми веднъж ме беше потопила, защото имах прекалено висока температура. В нея оставах без дъх, ръцете и краката ми изтръпваха, кожата ми почервеняваше, а устните ми посиняваха. Всеки път, щом излезехме от басейна, приличахме на мъртвите момичета, на които се бяхме престрували допреди малко.
С Лекси прекарвахме всяко лято в „Спароу крест“ — Врабчи хребет — с баба, в малкото градче Бранденбург във Върмонт. Беше на три часа път с кола (а сякаш на вселени разстояние) от скучната ни къща в стил ранчо в предградията на Масачузетс, която бе част от цяла колония също толкова скучни къщи с дворчета с размерите на пощенска марка и гараж, ако си извадил този късмет. „Спароу крест“ беше огромна, тъмна и влажна къща от камък и ръчно изсечени греди, обвита в десетилетен бръшлян. Отпред имаше полукръгло прозорче, което приличаше на око. Зад къщата се извисяваха два огромни хълма, покрити с дървета. Мама и Тед понякога оставаха с нас за някой и друг дълъг уикенд, но през по-голямата част от времето си бяхме ние трите. Баба очакваше гостуването ни с нетърпение през цялата година. Беше „самотна сам-самичка в голямата си стара къща“. Или поне така твърдеше мама.