Рей Бредбъри
Удивителната смърт на Дъдли Стоун
— Жив!
— Умрял!
— Живее си в Нова Англия, дявол да го вземе.
— Починал е преди двадесет години!
— Пуснете шапка и аз самият ще отида да ви донеса главата му!
Такъв разговор се поведе една вечер. Почна го някакъв непознат, упорствайки, че Дъдли Стоун бил умрял. Жив си е! — викахме ние. Ние ли няма да знаем, дето сме последните жалки останки от онези, които му кадяха тамян и четяха книгите му в светлината на разпалените интелектуалски обети от двадесетте години.
Явлението Дъдли Стоун. Този несравним стилист, най-величественият сред литературните лъвове. Положително си спомняте изумлението, главоблъсканиците и как затръби рогът на съдбата, след като той написа до издателите си тази бележка:
Господа, днес, на възраст тридесет години, аз се оттеглям от попрището, отказвам се от перото, изгарям всичките си вещи, изхвърлям последния си ръкопис на бунището и ви казвам привет и сбогом навеки.
Та ни дойде, като земетръс, лавини и други такива.
— Защо? — питахме се ние години наред, като се срещнехме.
И също като в рекламни радиосценки ние спорехме дали жени са го накарали да захвърли литературното си бъдеще. Или пък Бутилка? Или пък Коне, които са го надпреварили и са заставили този прекрасен фаворит да спре в разцвета на силите си?
Ние свободно признавахме пред всеки и пред всички, че продължеше ли Дъдли Стоун да пише и сега, то Фокнър, Хемингуей и Стайнбек щяха да бъдат погребани под лавата му. И толкова по-печално беше, че Стоун, пред прага на най-великата си творба, един ден обърна гръб и отиде да живее в някакъв град, който ще наречем Неизвестност, край едно море, най-подходящото название за което е Минало.
— Защо?
Този въпрос се всели завинаги във всеки от нас, който бе съзирал проблясъците на гений в разнообразното му творчество.
Една вечер преди няколко седмици размишлявахме за ерозията на годините, откривайки, че лицата ни вече са по-отпуснати, а косите ни — все по-забележимо оредели, и внезапно се възмутихме, че читателите не знаеха нищичко за Дъдли Стоун.
— Томас Уулф поне — мърморехме ние — бе постигнал пълен успех, преди да стисне нос и да скочи в бездната на Вечността. И поне критиците се бяха скупчили на цяла тълпа да се взират след скока му в мрака като след метеор, оставил пламъци след преминаването си. Но кой си спомня днес Дъдли Стоун, неговите кръжоци и яростните му последователи от двадесетте години?
— Пуснете шапката — казах аз. — Ще пропътувам тези триста мили, ще пипна Дъдли Стоун за яката и ще му кажа: „Вижте какво, мистър Стоун, защо така измамихте очакванията ни? Защо вече двадесет и пет години не сте написали нито една книга?“
Шапката се напълни с монети; изпратих телеграма и взех влака.
Не зная какво очаквах. Може би да открия на гарата едва кретаща, немощна богомолка или пък тебеширенобял призрак, който ще шепти дрезгаво с гласовете на треви и тръстикови стебла, повявани от вятъра в нощта. Мъчително стисках колене, докато влакът пуфтеше, навлизайки в гарата. Озовах се в самотна селска местност, на около миля от морето, като някой побъркан глупак, който се чуди защо ли се е завлякъл толкова далече.
На дъската за обяви, пред закованото с дъски гише за билети, открих дебел цял пръст слой съобщения, лепени или забождани едно върху друго безброй години наред. Почнах да ги отлепвам лист по лист, лющейки антропологическите пластове печатни текстове, и накрая открих това, което ме интересуваше. Дъдли Стоун за член на градския съвет, Дъдли Стоун за шериф, Дъдли Стоун за кмет! И през пластовете години неговите снимки, обезцветени от слънцето и дъжда, на които бе просто неузнаваем, говореха за все по-отговорните позиции, които заемаше в живота на този крайморски свят. Стоях и четях.
— Хей!
И неочаквано през перона към мен се втурна самият Дъдли Стоун.
— Вие ли сте, мистър Дъглас!
Когато се обърнах, озовах се пред великолепната архитектура на грамаден, но ни най-малко дебел човек с нозе, които се движеха като огромни бутала; в ревера му — ярко цвете, на врата му — ярка връзка. Той едва не ми смаза ръката и ме гледаше отгоре надолу като Микеланджеловия бог, сътворил Адама с всесилното си докосване. Лицето му бе лицето на онези илюстрации на Северните и Южните ветрове, които веят, знойни и ледени, по старинните морски карти. Такова лице, пламтящо от живот, ще видиш в египетските резби като символ на слънцето!
„Боже мой! — помислих си. — И това е човекът, който не е писал цели двадесет години.“ Невъзможно беше. Той е толкова жизнен, че просто е грях. Аз просто чувах туптенето на сърцето му!