И тъй, в тези почти мигновени шестдесет секунди накрая помислих и за кариерата си. За книгите, които бях написал, за книгите, които още пишех, за книгите, които възнамерявах да напиша. Отзивите, продажбите, солидната ни сметка в банката. И, не зная дали ще ми повярвате или не, но за първи път в живота си аз се почувствах свободен от всичко това. За един миг се превърнах в критик. Поставих всичко на везните. От едната страна сложих всички лодки, които не бях имал, цветята, които не бях посадил, децата, които не бях отгледал, всички хълмове, които не бях виждал, и Лена — богиня на плодородието. По средата — за стрелка на везните — сложих Джон Оутс Кендл с пистолета му. А на другото, празното блюдо — десетината книги. Добавих още нещо — писалката, мастилото, празния бял лист, а секундите ми тиктакаха и отлитаха. Нежният вечерен ветрец повя над масата. Докосна една къдрица на врата на Лена, о, господи, как леко-леко я докосна…
Пистолетът беше насочен към мен. Виждал съм на снимки лунни кратери и онази дупка в пространството — мъглявината, наричана Големия чувал въглища, но нито едното, нито другото, повярвайте ми, не бе тъй огромно като пастта на този револвер, насочен срещу мен.
„Джон — проговорих аз най-сетне, — толкова много ли ме мразиш? Задето аз съм имал късмет, а ти не?“
„Да, по дяволите!“ — изкрещя той.
Смешно беше да ми завижда. Като писател аз съвсем не бях толкова по-добър от него. А едно трепване на китката щеше да промени всичко.
„Джон — казах му аз спокойно. — Ако ти желаеш да съм мъртъв, аз ще бъда мъртъв. Ти искаш повече никога да не пиша, нали?“
„Точно това най-много от всичко искам — извика той. — Приготви се!“ И се прицели в сърцето ми!
„Добре тогава — казах аз, — никога повече няма да пиша.“
„Какво?“ — възкликна той.
„Ние с теб сме толкова стари приятели и никога не сме се лъгали, нали? Тогава давам ти дума, че от тази вечер нататък аз никога няма да докосна перо до листа.“
„О, господи!“ — рече той презрително и недоверчиво се усмихна.
„Ей там — казах аз, кимвайки към писалището до него — се намират единствените ръкописни екземпляри на двете книги, които написах през последните три години. Единия ще изгоря още сега пред теб. Другия ти самият можеш да го хвърлиш в морето. Огледай цялата къща и вземи всяко нещо, което макар и леко прилича на литература, изгори и публикуваните ми книги. Ето.“
Аз станах. В този момент той можеше да ме застреля, но аз го бях хипнотизирал просто. Хвърлих единия ръкопис в камината и поднесох към него кибритената клечка.
„Не!“ — възкликна Лена. Обърнах се.
„Знам какво правя“ — казах аз.
Тя се разплака. Джон Оутс Кендл се бе втренчил в мен просто като омагьосан. Занесох му другия непубликуван ръкопис.
„Ето“ — казах аз и го подпъхнах под десния му крак тъй, сякаш беше прес-папие. После се върнах и седнах на мястото си. Вятърът подухваше, нощта бе топла, а Лена отсреща на масата бе пребледняла като ябълков цвят.
„От днес нататък — казах аз — никога повече няма да пиша.“
Джон Оутс най-сетне си възвърна дар слово:
„Как можеш да го сториш?“
„За да направя всички щастливи — отвърнах. — Теб — защото отново ще бъдем приятели в края на краищата. Лена — защото аз отново ще й бъда просто съпруг, а не дресирано от литературните агенти животно. И себе си — защото предпочитам по-скоро да бъда жив човек, отколкото мъртъв писател. Човек, изправен пред смъртта, е готов на всичко, Джон. А сега взимай последния ми ръкопис и се махай.“
Седяхме тогава тук тримата, точно както седим ние тримата тази вечер. Носеше се дъх на лимони, липа и камелии. Океанът ревеше по скалистия бряг долу; господи, каква прекрасна, озарена от лунната светлина музика. Най-сетне Джон Оутс взе ръкописите и ги понесе — сякаш трупа ми изнасяше — навън. На вратата поспря и каза:
„Вярвам ти.“