И си тръгна. Чух колата да се отдалечава. Сложих Лена да спи. Това беше една от малкото нощи през живота ми, когато се разхождах по брега, и как се разхождах! Вдишвах дълбоко, докосвах с пръсти ръцете си, нозете, лицето, плачех като дете, вървях и газех в плискащите се вълни, за да усетя студената солена вода да се пени край мен в милиони пръски.
Дъдли Стоун замълча. Времето в стаята бе спряло. Времето беше в друга година и тримата седяхме тук, омагьосани от неговия разказ за убийството.
— И унищожи ли той последния ви роман? — попитах аз.
Дъдли Стоун кимна.
— Седмица по-късно една от страниците доплава до брега. Трябва да ги е хвърлил над скалите, тези хиляда страници, виждах ги с вътрешното си зрение — сигурно са приличали на ято бели чайки, литнали надолу към водата, а после са се отдалечили с отлива в четири часа през тази черна сутрин. Лена дотича разплакана от брега с тази единствена страница в ръце: „Погледни, виж!“ И като видях какво ми подаде, аз го захвърлих обратно в океана.
— Да не кажете, че сте си удържали на обещанието!
Дъдли Стоун ме погледна втренчено:
— Вие какво бихте направили в подобно положение? Погледнете на това от другата страна: Джон Оутс ми направи услуга. Той не ме уби. Не ме застреля. Той ми повярва, зачете думата ми. Остави ме да живея. Позволи ми да продължа да ям, да спя, да дишам. Най-неочаквано той бе разширил хоризонта ми. И толкова бях благодарен, че онази нощ, застанал до бедра във водата, аз се разплаках. Бях благодарен. Разбирате ли наистина тази дума? Благодарен, че той ме остави да живея, когато му бе в ръцете да ме унищожи завинаги.
Мисиз Стоун се надигна, вечерята бе свършила. Тя разтреби съдовете, а ние запалихме пури. Дъдли Стоун ме заведе в домашния си кабинет — бюро с капак-рулетка, челюстите му широко разтворени, множество отделения, книжа и мастилници, пишеща машина, документи, счетоводни книги, картотеки.
— Всичко в мен вече бе завряло до кипване. Джон Оутс просто обра пяната на върха, тъй че можах да видя какво се вари. И ми стана съвсем ясно — каза Дъдли Стоун. — Писането за мен винаги беше такава горчица и жлъч; да се измъчваш с думите на хартията, сърцето и душата ти да изпадат в бездънни депресии. Да гледаш как ненаситните критици ти чертаят диаграми нагоре, диаграми надолу, да те разрязват като наденица, за да те изядат на среднощните си закуски. Отвратителна работа! Готов бях да захвърля всичко. Пръстът ми вече беше на спусъка. Бум! — и се появи Джон Оутс! Погледнете тук!
Той порови из писалището и извади листовки и плакати.
— Аз пишех за живота. Сега вече исках да живея. Да правя нещата, вместо да разказвам за тях. Кандидатирах се за управителния съвет по образованието. Спечелих. Кандидатирах се за член на градския съвет. Спечелих. Кандидатирах се за кмет. Спечелих! Шериф! Градски библиотекар! Управлявах канализацията. Много ръце разтърсих, много живот видях, много неща направих. Живяхме по всеки възможен начин да се живее — с очите си, носовете и устите, с ушите си и ръцете. Изкачвахме хълмове и рисувахме картини — ето ги, някои са по стените! Три пъти обиколихме света! Дори се сдобихме със син, най-неочаквано. Вече е голям, ожени се и живее в Ню Йорк! Непрекъснато правехме по нещо. — Стоун замълча и се усмихна. — Елате да излезем на двора — инсталирахме си телескоп. Искате ли да видите пръстените на Сатурн?
Застанахме на двора, вятърът подухваше от хиляди мили откъм морето и докато стояхме там, гледайки звездите през телескопа, мисиз Стоун слезе в среднощната изба за някакво рядко испанско вино.
Беше следобедът на другия ден, когато стигнахме до самотната гара след ураганно пътуване през друсащите ливади. Мистър Дъдли Стоун оставяше колата сама на себе си, докато ми говореше, смееше се или се усмихваше, посочваше ми някой изровен камък от неолита, някое диво цвете и се умълча отново едва когато паркирахме и зачакахме влака да дойде и ме отведе.
— Предполагам — заговори той с поглед в небето, — че ме смятате за съвсем ненормален.
— Не, ни най-малко.
— Искам да ви кажа — продължи Дъдли Стоун, — че Джон Оутс ми направи и друга услуга.
— Каква?
Стоун се облегна разговорливо на тапицираната с кожа седалка.
— Помогна ми да се измъкна, когато нещата вървяха добре. Дълбоко в себе си аз сигурно съм предполагал, че литературният ми успех е нещо, което ще се стопи, изключат ли охладителната система. Подсъзнанието ми бе очертало доста честна картина на моето бъдеще. Аз знаех нещо, което никой от моите критици не знаеше: вече вървях в друга посока — надолу. Двете книги, които Джон Оутс унищожи, бяха много лоши. Те щяха да ме убият по-окончателно, отколкото ако го бе сторил Оутс. Тъй че той ми помогна да реша неволно това, което не бих се осмелил да реша сам — да се поклоня грациозно и да изляза, докато балът още продължаваше, докато китайските фенери още хвърляха разкрасяваща розова светлина върху харвардския ми тен. Толкова много писатели съм виждал да се издигат, да залязват, да напускат сцената — уязвени, нещастни, самоубийци. Съчетанието от обстоятелствата, съвпадението, подсъзнателната ми равносметка, облекчението и благодарността ми към Джон Оутс Кендл просто за това, че съм жив, бяха най-малкото щастлива случайност.