Поседяхме още малко в топлата слънчева светлина.
— И после, имах удоволствието да се видя, сравняван с най-великите, когато обявих оттеглянето си от литературната сцена. Малко автори в съвременната история са се оттегляли сред такъв шум. Чудесно погребение беше. Аз изглеждах, както казваха, естествен. И отзвуците не закъсняха. „Следващата му книга! — крещяха критиците. — Тя щеше да бъде истинската книга! Шедьовърът!“ Оставих ги да въздишат, да чакат. Какво знаеха те! Дори сега, четвърт век по-късно, моите читатели, които по онова време бяха студенти, правят окадени от сажди екскурзии в умирисани на газ допотопни влакчета, за да разрешат загадката защо съм ги накарал да чакат толкова дълго моя „шедьовър“. И благодарение на Джон Оутс Кендл аз все още се ползвам с известна репутация; тя намаля бавно, безболезнено. На следващата година аз щях да съм умрял от собствената си пишеща ръка. Колко по-добре беше сам да откачиш собствения си вагон от влака, преди другите да са го сторили вместо теб.
Приятелството ми с Джон Оутс Кендл? То се възвърна. Беше нужно време, разбира се. Но той идва тук да ме види през 1947 година; чудесен ден беше, като в старите времена. А сега той вече е мъртъв и аз най-сетне разказвам на някого всичко. Какво ще разкажете на приятелите си в града? Няма да ви повярват нито дума. А това е самата истина, кълна ви се, както е вярно, че стоя тук и дишам благодатния божи въздух, и гледам мазолите на ръцете си, и почвам да приличам на онези увяхнали листовки, Които се използваха някога, когато се кандидатирах за областен ковчежник.
Стояхме на платформата на гарата.
— Довиждане и благодаря, че дойдохте, отворихте ушите си и позволихте на думите ми да се стоварят във вас. Бог да благослови всичките ви любопитни приятели. Ето че влакът идва! Трябва да бягам — следобед с Лена имаме да пообиколим брега с мисия от Червения кръст! Довиждане!
Проследих с очи покойника как изтрополява и прескача по платформата, та чак дъските се раздрусаха, видях го да скача в своя модел Т, чух колата да се накланя под тежестта му, видях огромния му крак да издумтява по пода на автомобила, включи мотора и той изрева; видях го да се обръща, усмихна се, махна ми и после изрева нататък с автомобила към този изненадващо блестящ град, наречен Неизвестност, на ослепителния морски бряг, наречен Минало.