— Да ти представя ли децата си?
В отговор Луси му се усмихна, вече бе прикрила нервността си зад маска от спокойствие — беше се научила да го прави перфектно.
— Младата дама е дъщеря ми, Карълайн — започна той с усмивка, усещайки гордост от впечатлението, което правеше тя с русата си къдрава коса, спускаща се над раменете й, и бялата муселинена рокля с колосани розови панделки. Детето направи реверанс.
— Щастлива съм да се запозная с теб, Карълайн — каза тихо Луси, отхвърляйки засега страховете си при мисълта, че сега тя е майката на това момиче.
— А това е Робърт. — Ричард посочи с ръка сина си, който подскачаше по стъпалата от възбуда.
— Робърт.
Луси видя, че той й кима и й се усмихва. Тя погледна към по-голямото момче, застанало на най-горното стъпало, очите му, в които се четеше враждебност, се оказаха почти наравно с нейните.
— А това трябва да е Дейвид — промълви тя тихо.
Макар да си беше казала, че е съвсем естествено момчето да негодува срещу факта, че тя ще заеме мястото на майка му, сега се почувства наранена. Криейки чувствата си, тя се извърна към Ричард.
— Той беше само на няколко седмици, когато…
— … се видяхме последния път в Лондон? Да. Дейвид, ела тук.
Независимо от благия глас, синът му можеше да разпознае командата. Той пристъпи няколко крачки надолу и се поклони.
— Луси и брат й ти бяха изпратили онова дървено конче, което обичаше да яздиш като малък — каза Ричард, обгърна раменете на сина си и лекичко го потупа.
Дейвид най-много беше страдал при смъртта на майка си. Ричард осъзнаваше, че на момчето ще му трябва време да приеме повторния му брак.
— Благодаря ви много. Ние всички много му се радваме.
И Луси, и Ричард потрепериха вътрешно от иначе съвсем равния му тон.
Робърт отново подскочи от едно стъпало на друго.
— Аз също го яздих — каза той, усмихвайки се на Луси. — И Карълайн също.
— Чудесно. И аз яздех кончето на брат си, когато ми позволяваше — изрече Луси с поверителен тон.
— Сега ще можеш да яздиш каквото си пожелаеш — подразни я Ричард.
За момент Луси като че изгуби контрол над себе си и пребледня, но почти веднага възвърна цвета на лицето си.
— Е това беше много отдавна…
През последните осем години в семейството и не се говореше за предишната й страст да язди, но Ричард нямаше как да знае това.
Той беше забелязал внезапната промяна в цвета на лицето й и си обеща никога да не повдига този въпрос.
— Ето че се разприказвахме, а съм почти сигурен, че копнееш за чаша чай. Нека да ти представя прислугата.
След няколко минути малко несръчното представяне беше приключило и Луси беше настанена на удобен стол пред запалената камина — независимо че навън денят беше топъл, в къщата беше студено. Децата се разположиха около нея, погледите им се местеха от Луси към баща им и обратно. Даже Луси започна да се притеснява от тишината, когато вратата се отвори и Дейс и един лакей внесоха таблата с чая и я оставиха на масата пред нея.
— Все още ли пиеш чая си с мляко и много захар, Ричард? — попита тя, щастлива от факта, че ще има с какво да се занимае.
— Все още го пия с мляко, но с много малко захар — докладва той през смях. — Много време мина, откакто настоявах за пет бучки.
— Пет бучки ли, татко? А на нас ни позволяваш само по една — обади се Карълайн нацупено.
— Една е достатъчно. Доколкото си спомням, Луси изобщо не си слага захар.
Той погледна съпругата си, изпитвайки удоволствие от вида й. Въпреки неловката тишина, която понякога се настаняваше помежду им, представянето на Луси беше минало много по-добре, отколкото беше очаквал.
Междувременно всички вече се бяха сдобили с чаши, Луси също, и децата се бяха впуснали в разговор помежду си. Ричард, който се беше настанил на канапето до нея, реши да се възползва от това, че децата не ги наблюдаваха.
— Как мина пътуването? — Беше забелязал, че цветът на лицето й се беше възвърнал, но после тя отново беше пребледняла. — Това е първото ти по-голямо пътуване…
— … след нещастието ли? — Луси опита да се усмихне, но усилията й не се увенчаха с успех. — Не трябва да се страхуваш да говориш за това, Ричард. Аз живея с мисълта за него от осем години.
— Ще запомня това. — После внимателно я изгледа. — Но ти не отговори на въпроса ми. — Тя нервно потрепери, както правеше винаги, когато се готвеше да отклони темата. — И не се опитвай да ме измамиш.
Луси въздъхна. Извърна очи към децата, които явно кипяха от енергия и добро здраве и си пожела да приличаше поне малко на тях. А енергичността на Ричард я накара да се запита как ли се беше осмелила да приеме предложението му. После отново леко въздъхна, почувства се някак обидена, че той беше разгадал намеренията й. А след това, като че да потвърди правото му на подобен въпрос, му каза следното: