— Би-Ел-Оу-Ю-Ен-Ти — завърши гордо момиченцето. — Цялото ми име е Карълайн Елизабет Блаунт, също като на баба ми. Тя е умряла, преди да се родя, но в нашата галерия има неин портрет. — Изведнъж споменът какво се беше случило с дома им се върна. Гласът на Карълайн като че се пречупи, а на лицето й се появи отчаяние. Тя се притисна до баща си и от очите й се затъркаляха сълзи. — Забравих, татко. Той е изгорял също като мама, нали?
Баща й я прегърна и се помъчи да изтрие сълзите от очите й. Прииска му се, и то не за първи път, да беше в силата му да изтрие мъчителния спомен от детските главици. Дейвид и Робърт се приближиха към тях, лекичко потупвайки сестра си по гърба. По лицата им се четеше мъка. Луси, която малко преди това си беше задала въпроса дали някога ще може да се превърне в част от семейството, сега още повече се почувства като външен човек. Пое си дълбоко дъх и си каза, че е напълно естествено Карълайн да иска баща й да я утеши. Колкото повече й се искаше да го признае, толкова повече й се щеше да стане част от групичката, която представляваха Ричард и децата — копнееше и нея някой така да утешава и прегръща. Преди да беше взела решение за брак с Ричард, тя се беше научила да отхвърля самата мисъл за подобни чувства, даже отказваше да приеме съществуването им. Когато беше започнала да обмисля бъдещата си женитба с него и особено след като беше прочела някои пасажи от писмата му, засягащи децата му, беше усетила непреодолимо желание у себе си да станат едно семейство.
В този миг Дейс влезе в стаята и обяви:
— Обядът е сервиран.
Луси и Ричард погледнаха към часовника едновременно.
— А ти, татко, помисли, че преувеличавам — заяви Ричард възмутен. — Знаех си, че няма да има време да й разкажа за Русия.
Оплакването му като че разреди натрупалото се напрежение. Те всички се засмяха малко нервно. Ричард се изправи. Дейвид и Карълайн сведоха глави надолу, притеснени, че са били невъздържани в емоциите си пред една всъщност непозната жена.
— Може би по време на обяда — предложи Луси, като хвана под ръка съпруга си, позволявайки му да я поведе към трапезарията. Дейвид предложи ръката си на малката си сестра, оставяйки Робърт на опашката.
Тъй като му беше отредено място на другия край на масата, Робърт не можа да сподели познанията си с Луси. След като обедът приключи, Ричард ги поведе към градината на разходка.
— Татко, да разкажа ли сега? — попита Робърт.
— Не да разкажа ли, а мога ли да разкажа, Робърт — прекъсна го малката му сестра, тонът й толкова приличаше на този на гувернантката, че всички се разсмяха. Тя ги изгледа възмутена. — Ама точно така трябва!
— Права си, скъпа моя — успокои я баща й, прикривайки с усилие желанието си още да се посмее.
Луси прикри усмивката си, поднасяйки кърпичка към устата си.
— Добре, Робърт. Разкажи ни за Русия.
Робърт събра пети, отпусна ръце по шевовете на панталоните си, отвори уста, помълча малко и каза:
— Толкова дълго ме накара да чакам, че сега забравих какво исках да разкажа — призна той почти плачешком.
Брат му и сестра му избухнаха в смях. Дейвид се приближи до него и му каза нещо на ухо. Ричард се изчерви и удари с юмрук брат си.
— Вземи си думите обратно! — каза.
Преди някой от възрастните да може да реагира, момчетата вече се търкаляха на земята, стараейки се да си нанесат колкото се може повече удари. Баща им ги сграбчи отзад за яките и се опита да ги раздалечи.
— Престанете веднага — каза строго.
Принуди първо единия, а след това и другия да го погледнат право в очите. Когато беше напълно сигурен, че няма да продължат да се бият, ги пусна. Момчетата отстъпиха няколко крачки назад, като продължаваха да се гледат ядно.
— Е, ще кажете ли за какво беше боят?
Карълайн, която се беше уловила за ръката на Луси като за сламка по време на боя, сега подсказа със спокоен глас:
— Дейвид най-вероятно е нарекъл Робърт глупак. Винаги така му казва.
По-силният й брат направи крачка към нея, на лицето му се беше изписал гняв. Карълайн се притисна в Луси и скри лице в роклята й.
Преди момчето да се приближи още повече, Ричард застана помежду им.
— Дейвид, отиваш в кабинета ми и ме чакаш там — каза той тихо.
Свитите му устни бяха знак за сина му, че всякакви протести са излишни. Момчето хвърли бърз поглед към сестра си и брат си, после им обърна гръб и се запъти към къщата. Усмивката на победител, макар и лека, се появи на устните на Робърт.
— А ти, господинчо, ще ме чакаш в коридора пред кабинета, докато се освободя и дойда при теб — каза баща му.
Раменете на момчето се приведоха. То кимна и също се запъти към къщата. Ричард го последва с поглед, после въздъхна.