— Татко, Дейвид се отнася много зле с Робърт напоследък — каза Карълайн почти шепнешком.
— Така ли, сърчице мое? — попита я Ричард, коленичейки, за да може да я гледа в лицето. — И защо не ми го каза по-рано?
— Не исках Дейвид да пострада — каза тя, очите й се бяха напълнили със сълзи. Една се търколи по бузата й. Тя изтри нос с опакото на ръката си. — Той много ще ми се сърди. — И започна да подсмърча.
Ричард я вдигна, притисна я към себе си и я потупа успокояващо по гърба. После погледна над главата й към Луси, която стоеше безпомощна до тях.
— Хайде да се връщаме в къщата — предложи Ричард и въздъхна.
Ужасяваше се от предстоящите разговори със синовете си. Каквото и да кажеше на Дейвид, му се струваше, че няма да е най-подходящото. Знаеше, че момчето беше много близко с майка си, много повече отколкото другите им две деца, и много по-ясно осъзнаваше дълбочината на трагедията, която се беше случила с нея. Затова Ричард беше правил компромиси по отношение на него, вярвайки, че с времето Дейвид ще привикне с мисълта за случилото се и поведението му ще се оправи. Сега вече Ричард не беше много сигурен в това.
През последната година беше научил много. В миналото само жена му се беше занимавала с децата. Той ги беше виждал само когато се бе завръщал вкъщи. Чувствал се бе приятно в тяхна компания, но не беше взимал участие в ежедневното им възпитание. Често извън дома, в Лондон или на път по поръчение на правителството, той изобщо не беше осъзнавал от какви грижи се нуждаят те. А когато се беше замислял за това, просто си беше казвал, че гувернантката и учителят са всичко, което им трябва. Едва миналата година беше открил, че грижите за тях са нещо много повече. А и беше разбрал, без да задава много въпроси, че и съпругата му също като него не се беше интересувала много от Робърт и Карълайн, или поне през последните години от живота си не се беше интересувала.
Веднага щом влязоха в къщата, Ричард пусна Карълайн на пода.
— Ще постоиш ли с нея? — обърна се той към Луси. — Не исках толкова рано да станеш свидетел на нашите проблеми — добави той с извинителен тон.
След разменените помежду им думи същата сутрин беше взел решение да даде възможност на съпругата си да привикне към тях и ритъма им на живот, преди да започне да й предявява каквито и да било изисквания.
— Как можеш изобщо да си помислиш такова нещо! Как ще се почувствам част от новото си семейство, ако не ми позволиш да ти помогна? — каза тя тихо.
Беше пристъпила толкова близо до него, че момиченцето едва ли можеше да чуе за какво си говорят. Следващите си думи изрече по-високо:
— Надявам се, че на Карълайн ще й бъде приятно да пие чай в стаята ми. Ще я помоля да ми каже кои от дрехите, които съм си донесла, ще са подходящи за корабчето. Никога не съм се качвала на нещо по-голямо от лодка.
— Не си ли? — Карълайн протегна ръка и улови Лусината. — Татко взема Дейвид, Робърт и мен винаги когато времето е хубаво. Някога ще стигнем чак до Франция и може би до Уелс. Татко се е родил там — завърши тя важно.
Луси се усмихна първо на нея, после и на Ричард. Двете се заизкачваха по стълбата, а Ричард гледа след тях, докато се скриха от погледа му. После изправи рамене, на лицето му се появи строг израз и той се запъти по коридора, водещ към кабинета му. Робърт, който беше седнал с наведена глава на стол, прекалено голям за него, като чу стъпки, вдигна очи. А когато видя баща си, се изправи — на лицето му се беше изписал израз на надежда.
— Ще се видим след няколко минути, Робърт — каза баща му тихо.
Детето седна и раменете му отново се приведоха. Ричард отвори вратата си и прекрачи прага.
Глава четвърта
Скоро щеше да настъпи вечерта и Луси почти се беше отказала да се надява, че Ричард ще влезе в стаята й и ще й разкаже какво се е случило. Беше задържала Карълайн колкото е възможно, докато на момиченцето все още й беше интересно да разглежда дрехите на новата си майка и да бъбри с нея. Но накрая детето се беше отегчило и беше започнало да пита за баща си и за гувернантката си. Доста неохотно Луси я беше изпратила обратно в учебната зала.
Отвориха вратата и видяха, че момчетата вече са там и вечерят. Робърт им се усмихна, но Дейвид ги изгледа намръщено. После се втурна през вратата навън.
— Татко много ли ти се кара? — В това време Карълайн се беше приближила до Робърт. — Наказал ли е Дейвид?
— Не много — започна високо Робърт, опитвайки се да си придаде храбър вид. — Просто казах на татко… — Изведнъж забеляза неодобрителния поглед на Луси и се прекъсна насред изречението. — Ами той…