— Остави я да умре.
Изплашена от думите на брат си, Карълайн скочи и се втурна към Луси. Освободен от грижата за Карълайн, Ричард се изправи и посвети цялото си внимание на Дейвид. Надявайки се гневът на по-големия му син скоро да утихне, Ричард прие ударите му. Когато Дейвид се изтощи, той го прегърна и после го вдигна, сякаш беше малко дете. Момчето се разплака. Ричард пребледня. Оставяйки другите си две деца на грижите на Луси, той отнесе момчето в стаята му.
— Какво му стана на Дейвид? Защо удряше татко? — попита Карълайн, в очите й имаше сълзи, а лицето й беше пребледняло. — Татко пак ли ще го накаже?
Робърт, леко треперейки, се приближи към Луси.
— Не, сърце мое. Просто ще се опита да го успокои — увери я Луси.
Тя придърпа децата пред себе си, така че да вижда лицата им — и двамата изглеждаха много нещастни.
— Татко наистина ли е оставил мама да умре? — промърмори много тихо Робърт.
— Не, сигурна съм, че той никога не би направил подобно нещо — побърза да го увери Луси, надявайки се да е права.
— Но ти не беше там — напомни й Робърт.
— Но аз познавам баща ви толкова отдавна, още преди вие да се родите и зная, че той никога не би причинил нещастие някому — каза тя твърдо.
Децата се вторачиха в нея, сякаш можеха да познаят по лицето й дали говори истината. Карълайн въздъхна и се покатери в скута й. Робърт не се отказа да й задава въпроси.
— Защо Дейвид каза тогава, че татко е оставил мама да умре? — попита той, на лицето му се беше изписала упоритост — да открие какво се беше случило.
Отчаяно търсейки начин да ги убеди в невинността на баща им, Луси за миг се замисли и пое дъх. Най-накрая каза:
— Спомняш ли си как се борихте с Дейвид този следобед?
Макар да не се беше случило толкова отдавна, Робърт се замисли. После кимна.
— И ти каза, че го мразиш? Наистина ли го мразиш?
— Не — изрече го толкова тихо, че Луси се поколеба дали изобщо беше казал нещо.
— Тогава защо го каза? — попита го тя.
Карълайн гледаше ту единия, ту другия с широко отворени очи, без да каже и дума.
— Защото му се разсърдих. Аз изобщо не съм глупак!
Гневът, който го бе накарал да се бие, сякаш отново се връщаше. Лицето му се сгърчи в гримаса.
— Аз казах на татко как го нарича Дейвид — реши да се включи в разговора им Карълайн, поласкана, че думите й се бяха потвърдили.
— Да, ти го каза, сърце мое — Луси я поглади по главата.
Още веднъж й се прииска да беше имала по-голям опит с деца. Тя се усмихна на Робърт.
— Мразиш ли го наистина?
— Не.
Робърт вдигна очи. Той се беше съсредоточил във върха на обувката си, с която описваше кръгове по пода. Сега се вторачи в лицето на Луси, опитвайки се да проумее какво се опитва да му каже тя. Луси обгърна раменете им.
— Дейвид просто беше ядосан — промълви тя тихо.
— Защо? — попита Карълайн.
— Той е обичал майка ви много и сега тя му липсва — поясни Луси тихо, надявайки се и този път да е права.
— О!
За няколко секунди единственият звук, който се чуваше, беше от дишането на тримата. После Робърт попита:
— Но защо Дейвид е ядосан на татко?
Преди Луси изобщо да има време да помисли, Ричард влезе отново в учебната зала.
— Татко — извикаха децата и се вкопчиха в краката му така, че той не можеше и да помръдне.
Ричард се наведе към тях и ги прегърна, опитвайки се сякаш да им прелее от собствената си сила. След минута Робърт се отдръпна.
— Как е Дейвид? — попита той, на лицето му се беше изписало притеснението на детското му сърчице.
— Ще се оправи. Ще ви моля вас двамата през следващите дни да бъдете особено внимателни към него.
Изглежда тези думи не бяха достатъчни — Ричард видя как Робърт беше присвил устни.
— Зная, че няма да ти е лесно — той те обиди. Моля те, поне опитай.
— Ще опитам, татко — обеща Карълайн.
Тя обви ръце около шията на баща си и го целуна. След това широко се прозя. Луси едва прикри нервния си смях. После всички се вторачиха в Робърт.
— И аз ще се опитам — обеща той.
И също като сестра си прегърна баща си.
— Добре. Гордея се с вас. Сега казвате лека нощ на Луси, привършвате с вечерята си и веднага в леглото. Денят беше пълен със събития.
Ричард прегърна отново едно по едно децата си и се изправи. Поведе ги към мястото, където седеше Луси. Те й казаха лека нощ и седнаха около масата, близо до тях се разположи и слугинята. Ричард подаде ръка на жена си и я изведе от стаята.
Когато останаха сами, той тежко въздъхна. После прегърна през рамо Луси и двамата се заизкачваха по стълбата.
— Не бях запланувал чак толкова драматични събития през първия ден на пребиваването ти при нас — каза той, опитвайки се да звучи весело.