Ричард също се усещаше щастлив, както не се беше чувствал от дълго време насам. Изпращането на онова писмо на Едуард, което беше довело до приемането на предложението му от страна на Луси, се беше оказало чудесно разрешение на проблемите му. Само ако Дейвид можеше да приеме Луси… Иначе тя наистина се беше оказала майката, от която имаха нужда децата му. Беше и точно това, от което той имаше нужда. Момичето, което някога беше възприемал като добра компаньонка, сега се беше оказала превъзходна съпруга.
Но неговото доволство от женитбата трая по-малко от месец. Една сутрин малко след като беше пристигнала пощата, Луси беше повикана в кабинета на Ричард. Тя очакваше той да я притисне в обятията си и да я целува безспир, затова влезе широко усмихната. А и синята й муселинена рокля беше предназначена точно за тази цел — да го зарадва, да го предизвика. Достатъчно беше само да го погледне и да се закове на място.
— Какво се е случило? — попита го тя притеснена. — Нещо с децата? Или с баща ми?
Ричард горчиво се засмя.
— Очаквах да кажеш нещо такова.
После хвърли поглед към вестника на бюрото си.
— Знаеше ли какво е смятал да направи?
— Кой? За какво става дума?
Луси заобиколи бюрото му, протегна ръце към него сякаш искаше да ги обвие около шията му и да се притисне до него. Той се отдръпна назад, лицето му беше навъсено — приличаше на буреносен облак.
— Ричард?
На лицето й се изписа болка, а в сърцето си усети объркване.
— Ти се съгласи с всичко, което ти предложих, и трябваше при това положение да се усъмня. Мислеше, че няма да забележа ли? — попита я той през зъби.
От мига, в който беше видял съобщението във вестника, започна да си мисли, че Луси го е изиграла. И на нея не можеше да се разчита — също както на първата му съпруга.
— Но за какво става дума? — попита Луси. Очите й се забулиха от страх, страх пред нещо, което не разбираше и гласът й трепереше.
— Нервна ли си? Мислеше, че не ще ме е грижа, така ли? Смятах, че сме се разбрали по този въпрос. Ти се съгласи, а после постъпи както искаш.
Той улови лондонския вестник и го вдигна пред лицето й. Тя го взе и седна, приглаждайки страницата. Прочете съобщението, после вдигна глава.
— Значи затова си толкова ядосан. Заради съобщението за нашата женитба — каза тя още по-стъписана отпреди.
— Каква реакция очакваше! Предупредих те, че не искам никакви официални съобщения.
Той седна зад бюрото, подпря се на него и се загледа отново в нея.
Луси не можеше да понася повече тона, който й държеше — изправи се, после се подпря на бюрото му и се вгледа в очите му. Даже и в състоянието, в което се намираше, Ричард се възхити на линията на деколтето, което откриваше достатъчно от хубавите й гърди. Очите му заблестяха.
— А ти очакваше, че женитбата ни ще остане вечно в тайна ли? Зная, че не съм съпругата, която щеше да си подбереш, ако можеше да отидеш в Лондон, но избра да се ожениш за мен. — За миг спря, лицето й изглеждаше замислено. После там се изписа отново гняв. — Предполагам, страхуваш се, че някоя твоя любовница ще узнае за това и ще те напусне на бърза ръка. Може би си мислиш, че си прекалено добър за мен?
Ричард беше поразен от посоката, която поемаха въпросите на Луси.
— Не. Разбира се, че не.
Изкашля се в опит да прочисти гърлото си. Искаше му се по-скоро да изясни ситуацията, учудвайки се как Луси бе успяла да извърти нещата, така че сега тя беше атакуващата.
— Нямам любовница. И не се опитвай да смениш темата.
— Да сменя темата? Аз даже не мога да разбера коя е главната тема — каза тя ядосана, удряйки с вестника и с юмруци по бюрото.
Той се изправи, наведе се към нея и сивите му очи се втренчиха в синьото на нейните.
— Става въпрос за съобщението за нашата женитба, появило се във вестника. Знаеше ли, че ще се появи или и за теб е също такава изненада, както и за мен?
Сарказмът в гласа му я засегна. В него обаче имаше и страх. Ами ако нещата, от които мислеше, че се е освободил, се повтореха?
Също както понякога вятърът спираше така внезапно, както се беше появил, така и Луси усети, че гневът й я напуска. В същото време се почувства слаба и седна.
— Значи заради съобщението — каза тя смутена.
И сякаш не повярвала на казаното от самата нея, отново повтори:
— Заради съобщението.
— Разбира се, че е заради него. За мен това е предателство — заяви ядосан Ричард, макар и доста разколебан от внезапното й омекване. — Имах по-добро мнение за вас, госпожо. Нали обеща да ми се покоряваш?
— Ричард, нямах представа, че съобщението ще се появи сега.
— Сега? Какво общо има времето, когато се е появило това съобщение? Да не би аз да съм споменавал за някакво ограничение във времето, когато те помолих да няма официално съобщение? — попита я той.