Макар присъстващите да се мъчеха с общи усилия да превърнат последвалата сватбена закуска в щастливо събитие, никой от тях не можа да се поздрави с особени успехи в това отношение.
— Ще се върнеш ли за сватбата ни с Едуард? — попита я Арабела, по лицето й се четеше тревога.
— Не бих си позволила да отсъствам. Даже и ако Ричард не ме придружи, аз ще дойда — обеща Луси, макар да осъзнаваше, че съпругът й може да не се съгласи с нея. Е, добре, той просто ще трябва да промени мнението си, помисли си тя. — Решихте ли кога ще бъде?
— Мислим да е съвсем скоро след Коледа — отговори й Арабела с усмивка на лице, после огледа всички в стаята, докато най-накрая погледът й се срещна с този на Едуард. — Аз не бих искала да чакам толкова дълго, но семейството ми настоява за това.
Луси забеляза разменените между Арабела и Едуард погледи и в душата си се зарадва. Брат й бе чакал доста дълго щастието си.
Едуард се приближи, обгърна Арабела с една ръка и я притисна към себе си. Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му, независимо че осъзнаваше — ако майка й беше тук, щеше да се разрази лют скандал заради този й жест.
— Убеди ли я да остане до нашата сватба? — попита Едуард.
— Обещах й да се върна за нея — обясни сестра му.
— Но Арабела се нуждае от твоята помощ, сестричке.
— На Арабела може да й помогне майка й, а освен това благодарение на мен тази къща не й е непозната. Вероятно вече даже знае много повече за нея, отколкото аз. А нашата икономка е уведомена, че трябва да изпълнява заповедите й. Тя ще се справи, Едуард — увери го Луси. — А аз трябва да се заема с новия си дом.
— Налага ли се да тръгнеш утре? — попита я приятелката й.
— Обещах на Ричард, че ще го направя.
Луси хвърли бърз поглед на брат си. Разпознавайки по твърдо стиснатите й устни, че няма да отстъпи от поетото обещание, Едуард благоразумно се въздържа от по-нататъшни увещания.
— Ще бъдеш толкова далеч от нас — каза за кой ли път и както винаги почти с плач Арабела.
— Глупости! Ричард има жилище само на два часа път оттук.
— Но то е необитаемо от години — опита се да спори отново Арабела.
Макар да бе изтъквал същия аргумент като годеницата си, Едуард разбра, че дискусията по този въпрос е необходимо да приключи. Сестра му вече бе омъжена. Виждайки колко са побледнели устните й, той осъзна с какво усилие вероятно понася техните атаки и затова промени темата.
— Ще дойдете ли с Ричард в Лондон за Малкия сезон? — попита.
Лицето на Арабела в миг се оживи.
— Това е нещо, което никога не сме обсъждали — призна Луси, като преди това си пое дълбоко дъх и се усмихна на по-големия си брат.
— Учуден съм. Като гледах колко дебели писма ти праща, ми се стори, че няма нещо, което да не сте обсъдили — подкачи я брат й. — Вероятно и твоите писма са били не по-малко дълги и също толкова скъпи като неговите.
Луси избухна в смях. В същия миг в полезрението й попадна инвалидната количка на баща й и тя се извърна към него. Той внимателно прецени израза на лицето й, а после й протегна ръка.
— Много е късно да се променя каквото и да било — каза той тихо. — Надявам се, че много добре осъзнаваш какво правиш — добави, все още стискайки ръката й — сякаш не му се искаше да я пуска надалеч.
— Ричард е добър човек, татко. Ти винаги си го ценил високо. Ще се чувствам щастлива с него — увери го тя, прикривайки съмненията, които самата тя изпитваше, под маска от спокойствие.
— Надявам се да се окажеш права…
За миг замълча и погледна нагоре към нея — изразът на лицето му беше изключително сериозен.
— Знаеш, че тази къща винаги ще си остане твой дом, ако някога разбереш, че се нуждаеш от дом, Луси.
— Зная, татко.
Тя го целуна по бузата, беше толкова развълнувана, че в очите й избиха сълзи. И побърза да смени темата.
Припомни си думите му в каретата на път за новия си дом. Мили упорити татко, помисли си тя. Ако й беше позволил малко повече самостоятелност, сега тя нямаше да бъде омъжена жена.
А всичко, към което се стремеше тя, бе собствен дом. Когато за първи път бе споменала за мечтата си, той само се бе изсмял. Но спря веднага, щом като разбра, че желанието й е сериозно.
— Няма да търпя моята дъщеря да води такъв скандален живот — заяви той.
Нито сериозните й аргументи, нито молбите й можаха да го накарат да отстъпи. Всеки път, когато тя отново се връщаше към тази тема, той ставаше все по-непреклонен, докато най-накрая даже вписа специална клауза в завещанието си, че ще я лиши от наследство, ако макар и едно пени от парите бъде използвано с цел тя да си уреди свой собствен дом. Ако не се омъжеше, тя бе задължена да живее в бащиния си дом.