В очите му се появи такъв мрачен блясък, че Луси почувства как тръпки полазват по гърба й.
Тя притвори очи и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее чувствата си. Заповтаря си непрекъснато, че нищо не се постига с яд — беше го научила от гувернантката си. Тази мисъл я поуспокои. Тя вдигна очи към Ричард, по лицето й сега се четеше спокойствие.
— В писмата си бяхме обсъдили единствено съобщението за годежа ни. Мога да се кача до стаята си и да донеса писмата ти. Ще можем двамата да ги прочетем заедно и да проверим, ако съм забравила някои детайли — започна тя тихо и гласът й беше толкова спокоен, както когато й се искаше да успокои баща си или някое от децата.
— Ти си запазила всичките ми писма? — попита той и някой като че изтри притеснението, изписано на лицето му.
Ричард се опря на края на бюрото по-близо до нея и посегна да улови ръката й. После сякаш припомнил си притеснението, което го беше обхванало, на лицето му отново се появи твърдост.
— Нямам нужда да чета писмата си, за да си припомня какво съм писал — каза той с такъв тон, че тя се почувства като последната слугиня.
За момент Луси не успя да реагира. После в очите й се разгоря пламък.
— Не мисля, че аз имам нужда да продължавам този разговор.
Преди Ричард да успее да я спре, тя се изправи и се запъти към вратата. Само лекото накуцване загатваше за напрежението, което изпитва.
— Когато решиш, че си готов ясно да ми кажеш причината за избухването си, можем да разговаряме. А сега отивам да довърша работата си.
Вратата се затвори след нея, щракването на езичето му подейства сякаш тя беше я захлопнала със сила. Ричард приседна за миг, загледан в мястото, където Луси седеше допреди малко. После погледна към вестника на бюрото си. Изглежда, че когато беше видял краткото съобщение с точното упоменаване на адреса му, го беше обхванала паника. Притвори очи, няколко пъти си пое дълбоко дъх. Припомни си, че за около година не му се бяха случвали необясними инциденти, излагащи живота му на опасност. Просто защото във вестника бяха посочили адреса на дома му, не означаваше, че всичко отново ще се повтори.
Глава шеста
Макар Луси да се опитваше да се държи сякаш нищо не се е случило, обедът същия ден ясно показа какво е настроението. Когато Дейвид се появи целият потънал в прах и несресан — на лицето му беше изписана възбуда — Ричард го погледна строго и му забрани да сяда на масата.
— Нито един от синовете ми да не е посмял да се появи още веднъж на обяд във вида, в който си ти сега — добави ядосан.
Момчето се изправи, от възбудата му вече нямаше и следа, присви устни и напусна стаята. Останалите две деца се вторачиха с разширени от изненада очи в баща си. Луси остана загледана в чинията си, прииска й се да каже нещо — нещо успокоително на Ричард или на Дейвид, но не посмя.
Веднага щом Дейвид напусна стаята, на Ричард му се прииска да го извика обратно, да му се извини. Не се помръдна обаче и никой не разбра какво притеснение го беше обзело — на лицето му не се изписа нищо подобно.
Макар че искаха да излязат с корабчето или просто да се поразходят с майка си и баща си, Ричард и Карълайн предпочетоха да не повдигат този въпрос и си намериха други занимания. Луси също избяга — поръча да й приготвят каручката и излезе на разходка сама.
Не беше се отдалечила много от имението, когато видя Дейвид да седи на една скала тъкмо до пътя, по който беше тръгнала. Тя спря. Той погледна към нея, после отвърна поглед — не искаше Луси да види, че е плакал.
— Дейвид, би ли ме придружил? — попита го тя, мислейки си в същото време, че той никога по-рано не беше изглеждал толкова малък — какъвто всъщност беше.
Той я изгледа някак объркано. Очите му дотолкова приличаха на бащините му, че Луси почувства като че топка застава на гърлото й.
— Моля те…
Отначало на Дейвид му се искаше да й откаже и извърна поглед към къщата. Видя, че баща му е застанал на външното стълбище и гледа в тяхната посока.
— Добре — смотолеви той с явно незачитане, гордо вирвайки глава. Вятърът леко разроши къдриците му.
Известно време, докато се движеха между хълмовете, Луси и Дейвид не си проговориха. Когато стигнаха до мястото, откъдето можеше да се наблюдава Ламанша, Луси спря. И двамата се загледаха в далечината. После тя го попита:
— Какво прави днес?
— Нищо.
Момчето я погледна дръзко, очаквайки следващите й въпроси. Тя просто му се усмихна и после отново извърна очи към морето. Мълчанието помежду им се настани трайно. Луси реши, че пръв Дейвид ще проговори. Той започна да се върти на седалката.