— Нали знаеш. Разтваряш устни и докосваш моите — каза й той с усмивка, като я прегърна и отново я притегли към себе си. Пое дълбоко дъх и вдиша мириса на чистота, излъчващ се от нея.
— Страхувам се, че не те познавам достатъчно добре, за да те целуна — запротестира тя.
Макар и казани със закачлив тон, в думите й имаше голяма доза истина.
— Тогава защо ми позволи да… — и той зашептя в ухото й.
Тя се изчерви и се опита да се освободи от прегръдките му, но той не я пускаше. Прегърна я още по-здраво.
— Само една целувка — прошепна й изкусително.
Все още несигурна какво точно се очаква от нея, Луси сведе глава и го целуна.
След доста време и след като оправиха поизмачканите си дрехи, Ричард вдигна падналото на пода писмо и счупи печата.
— Арабела е права. Баща ти настоява годежното празненство да бъде организирано в Лондон. Ще отворят градската ви къща. Едуард ни моли да отидем веднага там, за да им помогнем. Страхува се, че баща ти е на края на силите си и ще се съсипе окончателно.
Ричард едва прикриваше раздразнението си към баща й. Как смееше този мъж да откаже да пътува и така да лиши дъщеря си от истинска женитба, а сега да организира празненство в Лондон? После друга мисъл започна да занимава ума му. Луси също беше отказвала да ходи в Лондон през осемте години след нещастието с нея.
Тя го изненада със следващите си думи.
— Когато татко си науми нещо, никой не може да го спре. Ще ми позволиш ли да отида.
— Да ти позволя? — попита я той объркан.
— Вероятно няма да искаш да дойдеш с мен, нали така? — попита го, припомняйки си твърдия му отказ да напусне дома си, за да се ожени за нея.
Ричард стана, прекоси стаята и застана до прозореца. Гледа известно време през него, без обаче да обръща внимание на пейзажа.
— Няма да те пусна сама — каза той.
Луси затаи дъх — беше се надявала да й позволи да отиде. Сега беше негов ред да я изненада.
— Всички ще отидем.
— Всички? — попита тя, не разбирайки много добре какво има предвид.
Огледа се безпомощно наоколо, сякаш очакваше нещо в кабинета да й подскаже обяснението.
— Децата ще се радват да видят какво представлява Лондон.
Той се извърна и я погледна в очите.
— Къщата ви в Лондон разполага ли с достатъчно стаи, за да се настаним там? Моята къща там не е била обитавана повече от година, освен това съм освободил слугите. Но ако искаш да отседнем там, ще се обадя, където трябва, за да наемем нови.
— И децата ли ще дойдат? — попита тя, удивена колко лесно се беше съгласил.
— И те се нуждаят от промяна на обстановката.
Луси вдигна въпросително вежди.
— Е, ще вземем и госпожа Стенхоуп, господин Ейвъри и слугинята им — предупреди я той. — Отдавна не сме се решавали на такова пътуване.
— Но защо сега? — поиска да узнае Луси, припомняйки си как само няколко месеца преди това той беше отказал категорично да напуска Девъншир.
Редно беше Ричард да изпита неудобство при този въпрос — и това му пролича. Извърна се и отново се загледа през прозореца. Все още чувстваше вина, че й беше отказал да се появи за собствената си женитба.
— Нещата се промениха — каза той тихо, надявайки се, че тя ще се задоволи с този отговор.
— Кои неща? — попита тя, решена да стигне докрай и да разбере най-накрая какво го е притеснявало.
Ричард се извърна и я погледна в очите. Луси отстъпи крачка назад. Той се опита да се овладее.
— Нищо, което да засяга теб — каза й тихо, надявайки се да се окаже прав.
Видя, че лицето й се сгърчи — сякаш някой я беше ударил. Със съзнанието, че е сложил край на закачливото настроение, което се беше установило между тях, той се приближи до нея и започна да говори за местата в Лондон, където биха могли да заведат децата. Напразно, съмнението в собствените й способности отново беше взело връх у Луси, и думите му като че само я наскърбяваха още повече.
Но както обикновено след спречкването им, тя реши да не казва нищо. Макар идеята да се върне в Лондон да я изплаши, тя знаеше, че няма избор. Щеше да се постарае да помогне на брат си — той заслужаваше щастието си.
Най-накрая Луси се успокои. Вдигна очи и погледна Ричард. Прииска й се за пореден път през последните дни да знае какво всъщност занимава мислите му. Тишината беше започнала да става тягостна и тя първа я наруши.
— Можеш да пишеш на Едуард, че ще се настаним в къщата заедно с тях. Ако видим, че е тясна за всички нас, ще решим какво да правим на място. Кога искаш да заминем?
Гласът й беше спокоен, нищо не подсказваше, че е притеснена и объркана. Защо искаше да отиде в Лондон заради брат й, а си беше останал вкъщи по време на тяхната женитба? Отново я обхвана чувство на малоценност.