Ричард за миг притвори очи, благодарен за това, че тя беше приела думите му, без да прави сцени. Пое си дълбоко дъх.
— Едуард пише, че Арабела е вече в Лондон.
— Тя е там за Сезона — каза тихо Луси.
Ричард продължи:
— Баща ти щял да тръгне в края на следващата седмица. Искаш ли да пристигнем по същото време или преди това?
— Преди това, ако успеем да се приготвим, разбира се.
Тя вдигна глава, изразът на лицето й беше сериозен — беше решила да не показва колко я бе наскърбило неговото решение.
— Ако се чувстваш неудобно, можеш да не ме придружаваш, Ричард — каза тя тихо. — Ще те разбера.
След напрежението през последните седмици тя даже щеше да се зарадва да бъде далеч от него за известно време, помисли си. В същото време при мисълта, че ще се раздели с него, усети празнина в себе си. Но за нищо на света не би му доверила, че копнее той наистина да я придружи до Лондон.
— Колко дълго мислиш, че ще останем? — попита я той, игнорирайки предложението й.
— Не много дълго. Кога пише Едуард, че ще бъде празненството?
Ричард прочете набързо писмото, после сви рамене и й го подаде. Луси също като че пробяга по редовете с очи, после го погледна разочарована.
— Мъже. Предполагам Едуард даже не си е отбелязал датата в календара. Можеш ли да изпратиш един от конярите да дойде при мен? — каза тя и веждите й политнаха нагоре.
— Коняр ли? Защо?
— Някой трябва да съобщи на баща ми. Ще трябва да определим дата в рамките на сезона, преди хората да са започнали да напускат Лондон. Ще са необходими пресни плодове и зеленчуци и други продукти. Защо да купуваме всичко от града, след като можем да си го набавим от нашата градина? — Замисли се за миг. — Може би слугите ще тръгнат по-рано, за да подготвят къщата за пристигането ни.
Очите й отново пробягаха по редовете на Едуардовото писмо. После го остави на бюрото.
— Предполагам, той мисли, че празненството ще се организира от само себе си или, че може би Арабела ще се заеме с подготовката? Мъже!
Луси не дочака отговора на Ричард и все още мърморейки, се втурна към вратата.
Ричард я сподири с поглед, надявайки се, че е взел правилно решение. Съвсем сигурно беше, че ако трябва да се случи нещо подобно като няколкото инцидента с него преди пожара, то наистина вече трябваше да се е случило. Не можейки да се освободи от притеснението си, той също се запъти извън кабинета си — искаше за пореден път да се увери, че нищо лошо не се е случило и, че децата му са в учебната зала.
Луси и Ричард мислеха, че ще им е много трудно да подготвят децата за предстоящото им пътуване. По-трудно се оказа да усмирят ентусиазма им след споменаването за това. Робърт и Дейвид вече си бяха приготвили списъци за това какво искат да видят в града. Карълайн слушаше разговорите им за Лондон с широко отворени очи и уста. Луси и Ричард знаеха, че ще им са нужни месеци, за да заведат децата навсякъде, където пожелаеха.
— Ще посетим Астлийс — обеща им Ричард следобеда, преди да тръгнат — и може би менажерията. Трябва да остане нещо невидяно и за следващите пътувания до Лондон.
Отначало децата се смълчаха, после понечиха да протестират, но отново нищо не казаха, защото осъзнаха, че може и да бъдат строго наказани и да им бъдат отказани и тези визити. Гувернантката и учителят им постоянно им напомняха, че са деца с късмет и, че много родители при подобен случай биха предпочели да не ги вземат със себе си.
За учудване на Луси те тръгнаха точно както бе предвидено. Слънцето току-що се беше вдигнало над хълмовете, когато те с целия си антураж се отправиха на път. Бети и личният слуга на Ричард бяха тръгнали два часа по-рано с повечето от багажа им. Момчетата, гувернантката на Карълайн и техният учител бяха във втората карета, която обаче тръгваше първа. За неудоволствие на кочияша Ричард беше предпочел да пътува след децата, пренебрегвайки праха, който обезателно щеше да се вдигне след тяхната карета. Припомняйки си заплахите, които му бяха отправени непосредствено преди пожара, той бе решен да ги опази на всяка цена. Ако пътуваха отпред, щеше да е по-лесно да не откъсва очи от тях.
Карълайн, която щеше да бъде в компанията на Ричард и Луси през първата част на пътуването, бе толкова развълнувана, че не можеше да се сдържи на едно място и подскачаше на седалката, докато стане време за тръгване. Луси усещаше сърцето си лудо да бие и едва си поемаше дъх. Усмихна се на дъщеря си и съпруга си, прикривайки страха, който беше на път да заличи всичките й притеснения — страх, какъвто не беше изпитвала по време на предишното й посещение на Лондон. Припомняйки си презрителните усмивки и жестоките подигравки, с които в обществото осъждаха всеки, който не отговаряше на очакванията им, тя и сега се учудваше с каква смелост беше взела решение да се върне там. Усети да я полазват тръпки.