Макар Ричард да беше планирал внимателно пътуването и да беше предвидил много повече спирания, отколкото ако беше пътувал сам, то се оказа тежко за Луси. Макар каретата да беше много удобна, тя все пак не беше предвидена за човек, за когото всяка дупка или камък по пътя причиняваше страшна болка. По време на всеки престой тя с мъка слизаше от каретата и даже куцаше. Първия ден Ричард даже я принуди да влезе в странноприемницата, пред която бяха спрели, и да си отпочине в специално наета стая — Луси се страхуваше да не ги забави прекалено.
Станал свидетел на с мъка понасяната болка от Луси, Ричард, независимо от решението, което бяха взели, реши, че компанията на децата за останалата част от пътуването не им е нужна. Когато при следващия престой им каза за решението си, всички се почувстваха огорчени.
— Беше мой ред, татко. Ти ми обеща — заспори Робърт, ръкомахайки.
След многочасови игри и боричкане с брат си, той беше готов вече да смени обстановката. Освен това в присъствието на учителя и гувернантката все пак не можеше да си позволи да върши това, което му се искаше.
— Нека да го вземем при нас — помоли Луси.
Ричард се направи, че не ги чува. Луси се замисли дали пък той не беше решил, че тя наистина не се проявява добре като майка на децата и й се доплака. Вдигна очи към него и се приготви за спор. По начина, по който беше стиснал устни, разбра, че няма да промени мнението си и мълчаливо влезе в каретата, усещайки остра болка в гърба и краката. Но най-лошото беше, че я болеше и душата. Беше прикривала успешно страховете и колебанията си, докато се занимаваше с Карълайн. Затова се беше надявала и на присъствието на Робърт. Ричард я последва, затвори вратата, седна до нея и я привлече към себе си, подлагайки гърди като възглавница, опитвайки се да я предпази при всяко подскачане на каретата. Но тази прегръдка не можеше да я предпази от колебанията в душата й.
Колкото повече се приближаваха до Лондон, толкова повече нарастваха съмненията на Луси за способността й да се впише отново в обществото. Освен, че й даде възможност да се отдалечи от семейството си, женитбата с Ричард й осигури и дом далеч от градския шум и суетня.
— Как да се потопя отново във всичко това? — прошепна Луси, докато каретата преминаваше покрай първите лондонски къщи.
— Какво? — стресна се Ричард. Беше задрямал, но сега се изправи. — Пристигнахме — каза и се протегна. После извърна очи към Луси и отбеляза бледността на лицето й. — Ще се наложи май Бети да те сложи веднага в леглото — каза той и внимателно обви ръце около раменете й. — Това пътуване за теб се оказа по-тежко, отколкото предполагах. Следващия път ще пътуваме по малко всеки ден и повече ще си почиваме.
— Не — каза Луси, после си пое дълбоко дъх и се опита да смекчи тона си. — За мен ще бъде по-изтощително, ако пътуването се проточи. Предпочитам да пътуваме по-бързо.
— Ще видим — избъбри той тихо.
Не откъсваше очи от нея, докато тя си слагаше шапчицата и се опитваше да скрие една немирна къдрица под него. Той я погали по бузата. Тя се загледа в треперещите си ръце и за кой ли път се замисли как изобщо бе могла да се реши на подобно изпитание.
— Не бих желал да се преуморяваш — каза й Ричард притеснено.
Бяха женени отскоро, но и за толкова кратко време той беше успял да разбере, че тя по-скоро би прикрила болката, която изпитва, отколкото да откаже да свърши нещо.
От думите му я полазиха тръпки от страх — чудеше се дали и Ричард не се притеснява също като нея заради появата й в обществото. Реши засега да не се занимава с подобни мисли. Напомни си, че сега по-важно е щастието на брат й. Просто се усмихна на Ричард.
— Татко толкова ще се зарадва на децата — каза тя енергично. Като за момент през лицето й премина сянка. — Той никога не е мислил, че ще мога да го зарадвам с внуци.
При спомена за болката, когато за пръв път беше научила, че никога няма да има деца, очите й се бяха напълнили със сълзи и една даже се бе търколила по бузата й.
— Е, надявам се, помни какво значи да имаш деца и няма да се изнерви с мо… нашите.
Изплъзналата се от устата на Ричард сричка се заби като нож в сърцето на Луси.
— След като са прекарали дни наред заедно в една карета в спорове и караници, сега се нуждаят от нови впечатления — каза Ричард с най-ведрия тон, на който беше способен.
Опита се да изтрие сълзите й с кърпата си, но Луси извърна глава. Той седна и лицето му смени цвета си до бяло. Беше се надявал, че по време на пътуването ще могат да възстановят предишния приятелски тон, така лесно установил се между тях в първите седмици на съвместния им живот. Вместо това, сега изглеждаха още по-отчуждени един от друг.