Изражението на Луси отново стана сериозно. В този миг вратата се отвори и на прага се появи Ричард.
— Ричард, спомняш ли си приятелката ми Арабела? — бързо изрече Луси. — С нея ще ходим по магазините.
Ричард поздрави по подобаващ начин гостенката, като в същото време се опитваше да отгатне какво е настроението на жена му тази сутрин. Снощи за първи път тя не беше отговорила с взаимност на прегръдките и целувките му и те бяха заспали, без да се любят. Не му беше позволила дори да й направи обичайния масаж, за да потуши болката в гърба.
— Добре, не се притеснявай, купувай, каквото ти хареса — каза любезно Ричард. — Нека изпращат сметките на мое име тук.
Той наистина й отпускаше периодично доста голяма сума, но този път Луси реши да му откаже.
— Ще се справя сама. Ще платя всичко с мои пари.
Очите му потъмняха и това беше знак, че е недоволен. Луси очакваше гневен изблик от негова страна и намисли няколко думи в отговор, но нищо подобно не се случи.
— Нека изпратят сметките на мое име — повтори той, забравяйки този път за любезния тон от преди малко.
Луси предпочете да си замълчи. Усещайки, че атмосферата е заредена с напрежение, Арабела побърза да се намеси и възкликна:
— Колко любезно от ваша страна! Надявам се Едуард да е също толкова великодушен като вас. Луси, разбираш ли колко си щастлива?
Погледът на Луси не изразяваше нищо.
— Ще можеш да си купуваш всичко, каквото поискаш — продължи Арабела.
— Всичко, от което има нужда — уточни Ричард и се усмихна, макар никак да не му беше до усмивки. — Докато вие се разхождате по магазините, аз ще заведа децата до менажерията. Надявам се все още да е на същото място. Скоро ходила ли сте там? — обърна се той към Арабела.
— Веднъж. Отдавна. Толкова ми беше мъчно за зверовете, затворени в толкова мънички клетки — каза Арабела и очите й потъмняха при спомена как животните просто лежаха и не проявяваха никакъв интерес към зяпачите.
— Аз също исках да… — започна Луси, но гласът й като че й изневери и тя замълча.
Нито Арабела, нито Ричард сякаш ги интересуваше какво казва. Почувства се като част от мебелировката и й се прииска да заплаче, за да привлече вниманието им. Когато двамата привършиха разговора си, Луси събра смелост:
— Кажи на децата, че ще се видим по-късно за чая.
— О! — възкликна Арабела и покри устата си с ръка. — Забравих да ти кажа — майка ми настоя да те поканя за чай днес. Просто ще й предам, че имаш други планове.
Тонът на Арабела беше такъв, че Ричард и Луси веднага разбраха какво й е мнението за другите планове.
— Можеш да отидеш на гости — каза любезно Ричард. — Довечера, след като се приготвим за театър, ще се качим за малко при децата.
— Театър ли? — попита Луси.
— Брат ти организира всичко. Ще бъдем с Арабела и родителите й в една ложа. Уверих го, че много ще се радваш и ние да бъдем там — поясни Ричард.
Беше пренебрегнал напълно факта, че самият той се беше възпротивил да се показват в обществото, преди Луси добре да си е отпочинала от пътуването. Едуард го беше убедил, че е много важно да демонстрират фамилна сплотеност преди сватбата. Макар формално годежът им да не беше обявен, в обществото вече се шушукаше, че именно той е вторият избраник на Арабела. Осъзнавайки, че притесненията на Едуард много приличаха на неговите, Ричард даде съгласие за присъствието им с Луси в театъра. Надяваше се, че решението му няма да предизвика още по-голямо влошаване на взаимоотношенията им.
В мига, в който чу какво се очаква от нея, Луси мигновено взе решение да откаже да отиде. После въздъхна, разтегли устни в неискрена усмивка — не успя, разбира се, да заблуди никого в истинските си чувства — и каза:
— Разбира се, че се радвам. Надявам се, че все ще открия подходяща рокля за целта. Опасявам се, че това, с което разполагам, съвсем не е по последна мода.
— Ще те заведа при моята модистка. Тя сигурно ще ти предложи нещо подходящо. Даже може и да ти ушие нещо съвсем ново — предложи Арабела, поглеждайки се в огледалото и оправяйки възела на панделката на шапчицата си.
— За един ден? — възкликна Луси. — Арабела, може и дълго време да съм живяла извън града, но все пак зная, че е необходимо много време, за да се ушие една рокля.
Ричард ги изпрати до каретата.
— Просто купи това, което смяташ, че ти подхожда — обърна се той към жена си.
Каретата потегли и Ричард стоя навън, докато се изгуби от погледа му. Изведнъж се почувства изоставен и раменете му се прегърбиха.
Часове по-късно, докато си проправяха път през навалицата в коридора на театъра, чувството на изоставеност все още не го беше напуснало. Искаше му се да отведе жена си оттам и да останат сами.