Вместо това се налагаше да отправя приветствия към всеки, когото му представяха, и да задава въпроси за семейството му.
Луси също съвсем формално отговаряше на приветствията на новите си познати. Мислите й бяха заети със съвсем други неща.
Както беше обещала Арабела, модистката й наистина беше открила подходяща рокля за Луси в наситено прасковен цвят с жълта дантела и с малки поправки я беше приготвила за появата й в театъра. Комбинацията с бялата муселинена рокля на Арабела и кафявата връхна дреха на Ричард, както вървяха в коридора, беше чудесна.
Луси тъкмо беше привършила с обличането малко преди да трябваше да се качат в учебната зала при децата, и вратата на стаята се беше отворила — беше влязъл Ричард и мълчаливо й бе подал дълга черна кутия. Тя не беше казала нищо и я беше поела. Ако човек можеше да погледне лицето й в този миг, щеше да бъде съвсем сигурен, че тя като че ли очакваше кутията да крие някаква опасност. Вътре върху бял сатен беше разположена огърлица от диаманти и перли и подходящи обеци. Луси ги беше загледала като хипнотизирана.
— Уговорил съм се с бижутера, ако не ги харесаш, да ги вземе обратно — беше казал той, опитвайки се да разчете по изражението на лицето й какво си мисли — безуспешно обаче. — Едва сега ми се откри възможност да ти подаря бижута.
В писмата си Ричард й бе обяснил, че след пожара бижутата на жена му не са били открити. Луси беше докоснала с пръсти студените камъни. После беше вдигнала глава и той бе видял, че го гледа с широко разтворени очи.
— За мен ли са? — Тези няколко думи бяха излезли с мъка от устата й.
За първи път беше получила бижута като подарък по случай първото й представяне в обществото. Бяха от родителите й, но в никакъв случай не можеше да става и сравнение между двата подаръка.
Ричард беше кимнал. Тя бе свалила перлената огърлица от врата си. Той беше сложил новата на шията й, закопчал я бе, после я бе уловил за раменете и лекичко я бе завъртял, за да я разгледа по-добре.
— Исках нещо подходящо за цвета на кожата ти — беше прошепнал и я бе притеглил към себе си.
Луси беше докоснала перлената капка с инкрустирания в нея диамант в средата на огърлицата и се бе притиснала към съпруга си. Устните им се бяха докоснали. За миг им се беше приискало да не се отделят един от друг. Ричард за малко не я беше вдигнал на ръце и понесъл към леглото, в същото време обаче се беше отворила вратата.
— Ето пелерината ви… ох… — беше започнала да мънка Бети, извръщайки гръб към тях и покривайки с ръце зачервеното си лице.
После беше изтичала в коридора.
— Мислех, че си говорила вече със слугинята да не влиза неканена и без да получи разрешение — малко остро беше казал Ричард и бе отстъпил назад.
— Говорих. Но преди да влезеш сега я бях помолила да изглади пелерината ми и да ми я донесе. Просто забравих за това — беше се опитала да обясни Луси, поемайки дълбоко дъх няколко пъти в опит да успокои разтуптялото й се сърце.
— Забравила си, така ли? — беше попитал Ричард и се бе засмял. — Ако не побързаме, ще трябва да се откажем от срещата с децата.
А сега бяха в най-гъстата навалица и на Ричард му се искаше да не бяха ходили на това представление. Нито актьорите, нито пиесата бяха добри. Освен това в ложата бяха непрекъснато обезпокоявани от посетители. Огледа се, опитвайки се да открие Луси, която беше тръгнала напред, уловила под ръка Едуард. Откри я и в същото време забеляза, че още един мъж я наблюдава — висок, изглеждащ на същата възраст като нея. Гледаше я така, сякаш вижда призрак.
Успя с мъка да си пробие път до тях, наведе се към Едуард и го попита ядосан:
— Кой е този мъж?
Каза го толкова тихо, че Луси и Арабела не успяха да го чуят. Едуард се огледа, лицето му придоби смутен израз.
— Да се връщаме в ложата — обяви той с такъв тон, че никоя от дамите не се реши да му се противопостави.
Когато се измъкнаха от тълпата, Ричард повтори въпроса си:
— Кой е този мъж?
— За кой мъж става дума? — попита Арабела и се спря, но Едуард продължи да върви по коридора.
— Е, добре — каза тя със снизходителен тон, почти блъскайки се в някакъв мъж, който тъкмо се разминаваше с тях и който, макар и великолепно облечен, изглеждаше някак не на място.
Никой от тях не забеляза как той се спря и ги загледа.
— Луси е много уморена — обясни Едуард. Един поглед само и Арабела нямаше нужда да бъде убеждавана, че Едуард има право.
— Колко съм безсърдечна! Да те мъкна из целия град и след това да те ангажирам и за вечерта — промълви тя. — Прощаваш ли ми?