Всъщност той не обичаше да рискува, за разлика от приятеля си.
— Даже на мен самия, след като го видях за първи път след развалянето на годежа, ми трябваше доста време, за да не трепвам всеки път, когато го срещна — продължи той.
После изпразни наведнъж чашата си, наля си отново и с гарафата в ръка се обърна към Ричард.
— Да налея ли и на теб?
Ричард поклати глава.
— Сигурен съм, че за нея той сега не означава нищо — отрони тихо.
Не беше възможно Луси да бъде толкова всеотдайна и страстна към него и в същото време да копнее за Хавършам. Въпреки това само при мисълта за това гърбът му като че се вдърви. Защо се съгласи да дойдат в Лондон!
— И аз мисля така. Надявам се да е така. Как изобщо би могла да уважава човек, който я изостави в момент, когато имаше най-голяма нужда от него? — Тонът на Едуард беше суров. — Трябва да й кажем. Аз ще й кажа.
— Ти ли? Защо ти?
— Защото го познавам. Помисли си как ще се почувства тя, ако ти й го кажеш. Просто ще разбере, че сме обсъждали евентуалното й поведение и няма да й стане много приятно.
Ричард вече беше отворил уста, за да му отговори, но се отказа, убеден от последния аргумент на Едуард.
— Веднага щом се видим сутринта и ще й кажа. Обещавам — приключи Едуард, после широко се прозя. — Дявол да го вземе, тази обиколка на града изглежда доста ме е поуморила.
— Е, веднага щом приключи годежното празненство, ще можеш да се върнеш в имението — напомни му Ричард.
— Сигурно вие точно така и ще направите. Но не и аз. Обещал съм на родителите на Арабела, че ще ги придружа по време на няколко задължителни посещения. Господи, не съм и предполагал, че някой може да има толкова роднини. За щастие, ние с Луси имаме само двама братовчеди и една много стара леля, която изобщо отказва да приема посетители.
— Наистина сте късметлии. А аз все още трябва да общувам с роднините на Джулия — каза Ричард и изкриви устни.
Претенциите на Дейвид да му позволи да се настани при родителите на майка си бяха проблем, с който той все още не знаеше как да се справи.
— Да не ти създават проблеми? — попита Едуард.
— Не. Те бяха не по-малко шокирани от случилото се, но проявиха огромно разбиране, като им писах, че искам да се оженя повторно. Ще трябва да уредя да се видят с децата.
— Какво толкова? Така ще можете повече време да бъдете заедно с Луси. Ако аз бях младоженец като теб, даже щях да се радвам — рече му с усмивка Едуард.
Ричард също се усмихна. Само за миг обаче. Почти веднага притесненията и страховете му отново го обсебиха.
— По-добре децата да бъдат около мен — каза той някак троснато.
— Господи, спаси ме от чак такава отговорност и задължения!
— Давам ти девет месеца след сватбата да си промениш мнението — позасмя се приятелят му.
После вдигна чашата си и продължи:
— За отговорността!
Едуард се засмя и в очите му се появиха пламъчета.
— За отговорността! — повтори като ехо.
Припомни си за отговорността, за която с леко сърце беше пил предната нощ, когато стана късно на следващата сутрин. Опита се да изпълни обещанието, което беше дал, но Луси се беше уединила с икономката и уговаряше менюто и украсата за годежното празненство. После следваше посещение при децата и най-накрая стана време да излизат — щяха да ходят до театър Астлийс.
Разходката се оказа наистина разтоварваща и за Луси, и за Ричард. Бяха посещавали ежедневно децата, но по различно време, и това беше първото им съвместно семейно излизане. Карълайн и Робърт се съревноваваха кой да привлече вниманието им. Даже Дейвид не седеше намусен както обикновено, а се усмихваше.
Луси също не можеше да се въздържи да не се усмихва. След изпълнените с напрежение последни дни тя отново се чувстваше част от семейството. Извърната към Карълайн, тя вдигна глава и се усмихна и на Ричард, включвайки и него в усещането си за щастие. Той почувства пулсът му да се учестява и надеждата започна да го изпълва. Когато пристигнаха пред театъра, всички бяха в приповдигнато настроение.
Децата гледаха с широко разтворени очи номерата, които правеха хората и конете.
— Да не са забравили да говорят? — обърна се Ричард към Луси.
Тя трепна.
— Доколкото си спомням, по време на първото ми посещение и аз като че си бях изгубила гласа. И, разбира се, опитах да изпълня някои номера вкъщи — отговори му тя, леко извръщайки се към него, така че той усети дъха й върху бузата си.
— Те няма да посмеят! — почти извика Ричард.
Тя вдигна въпросително вежди, имаше вид сякаш му се надсмива. Той се облегна назад и притвори очи.
— Само като си помисля, че аз предложих да ги доведем тук — каза той сломен, като при това обаче намигна с очи и Луси се успокои, макар първоначално да беше създал впечатление, че наистина се безпокои.