— Не още — прошепна тя и се зае с ризата му.
Доста по-късно, лежейки в прегръдките си и след като дишането им се успокои, Ричард тихо каза:
— Съжалявам, че не се отнесох с теб както трябва днес.
Луси остана замислена за миг. После извърна лице към него и прокара пръсти по устните му.
— Не трябваше да реагирам по този начин — призна тя.
— Обичаш ли го все още? — попита Ричард.
Отново последва мълчание. Ричард се изруга наум, че не е успял да се въздържи от този въпрос. Най-накрая Луси просто попита:
— Кого?
— Хавършам.
Тя се изтегна по гръб и се загледа в балдахина, изпитвайки чувствата си. Мълчанието се изправи помежду им като стена. Ричард беше готов да я хване за рамото и да я разтърси, настоявайки за отговор и едва тогава тя се обади:
— Не съм сигурна, че изобщо…
— Че изобщо какво? — настоя Ричард за отговор и сърцето му ускори пулса си. Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си, но знаеше, че сега не е време за това. Затаи дъх и зачака тя да продължи.
— … някога съм го обичала — обясни Луси и в тона й се усещаше собствената й изненада. — Аз, разбира се, го харесвах много. От всички мои ухажори той беше най-красивият и с най-добро потекло. И най-вероятно бракът ни щеше да бъде удобен и за двама ни.
Думите й причиниха остра болка в гърдите на Ричард.
— Мислех, че съм влюбена в него, но всъщност не бях.
— Тогава защо се скри вкъщи през последните осем години?
— От гордост и от страх.
Последните думи Луси изрече толкова тихо, че Ричард не беше сигурен дали всъщност ги е чул.
— Не разбирам.
— Не е нужно да разбираш — прошепна Луси и се извърна, за да може да го целуне.
Той й беше съпруг, тя му дължеше обяснение за реакцията си при вида на мъжа, за когото преди много години се беше сгодила, но не искаше да му разкрива всичките си страхове. Осъзнавайки, че повече обяснения няма да последват, Ричард я притегли към себе си и също я целуна.
Независимо че Луси искаше да обсъди отново всички подробности по подготовката за годежното парти, на следващата сутрин двамата слязоха доста късно за закуска. При появата им хванати под ръка, Едуард предпочете да запази коментара за себе си.
— Какви са плановете ти за днес? — попита Луси, докато оправяше ревера на дрехата на съпруга си.
— Обещах да намина в Министерството на външните работи — каза й.
Ръката на Луси увисна във въздуха.
— Ще работиш за тях отново ли? — попита, придавайки си безразличен вид и стараейки се гласът й да не издава вълнението, което я беше обхванало.
— Не. Приключих с работата си за тях — заяви твърдо Ричард.
Луси широко се усмихна и въздъхна с облекчение.
— Други неща ме интересуват много повече сега — напомни й той и й намигна.
Тя се изчерви и се извърна така, че брат й, който все още стоеше в ролята на наблюдател, да не може да види пламтящите й бузи.
— Ричард!
— О, не му забранявай да говори подобни неща, Луси — изхихика брат й. — Толкова неща научавам покрай него.
Луси се извърна да го погледне и той се засмя. Обади се часовникът.
— Трябва да тръгвам — каза Луси. — Не искам Арабела да ме чака.
— И аз идвам с теб — каза брата й, излизайки след нея от стаята.
— Не. Отиваме да проверим как вървят приготовленията. Ти само ще ни пречиш. В същото време би могъл да обсъдиш с татко марките на вината, които да поръчаме. Опасявам се, че предвиденото количество няма да стигне.
Тя си сложи шапчицата, отстъпи назад и така се озова много близо до Ричард. Усмихна му се, а той сведе глава и я целуна. После и той взе шапката си.
— Само след вас, госпожо Блаунт — изрече галантно съпругът й.
Луси потрепери при произнасянето на името си. Кимна и го хвана под ръка. Вратата се затвори, скривайки от погледа им загледания в тях Едуард.
Той се извърна и понечи да се насочи към гостната, когато забеляза, че вратата, водеща към кабинета на баща му, е отворена. Влезе вътре.
— Чу ли ги? — попита го.
— Да.
Баща му вдигна глава над книгите върху бюрото си и се облегна.
— Какво мислиш?
— За какво?
— За тях двамата. Смяташ ли, че решението й се оказа правилно? — попита баща му с известно нетърпение в тона.
Едуард се почеса по главата, разрошвайки по този начин старателно подредената от слугата си коса.
— Да, така смятам. Имах известни колебания, като ги видях отначало — призна синът.
— И аз така смятам. Като дойдоха, съвсем ясно си личеше, че са скарани. Но всеки женен мъж трябва да има предвид, че колкото и да харесва съпругата си, винаги ще се намерят поводи за спорове. Запомни това, Едуард.