Старият господин въздъхна, после се засмя.
— Караниците и особено сдобряването след това си имат известни предимства.
— Предимства ли?
— Няма значение. Сигурен съм, че ще го разбереш по-късно.
Старият човек отново се засмя.
— Сега ми разкажи как се държа Луси на снощния бал. Не мислех, че ще се реши да отиде.
— Обаче ти я постави в такава ситуация, че тя нямаше избор — напомни синът му.
После се вгледа по-отблизо в баща си. Въпреки страшните болки по време на пътуването, старият господин явно беше в много добро настроение — не се беше чувствал така от години. Едуард седна пред бюрото.
— Тя даже танцува.
Същия този следобед повишеното настроение на Луси беше подложено на изпитание. Беше стояла с часове на проба, докато модистката нанесе последни корекции на роклите, които беше си поръчала, и сега се чувстваше напълно изтощена. Искаше й се да се прибере в стаята си и да легне. Но не стана така, както се надяваше.
Още докато сваляше шапчицата си, дочу смях откъм салона, където баща й обичаше да прекарва следобедите си. Беше там заедно с децата и съпруга й.
— Е, добре. Щом си се върнала, сега вече можем да поръчаме да ни донесат чай — каза баща й, като я видя да влиза в стаята.
— Мен ли сте чакали? — попита Луси с въздишка.
Прегърна Карълайн и се усмихна на момчетата. Робърт й направи място до себе си на канапето. Тя седна и за миг притвори очи.
— Уморена ли си? — попита я съпругът й и вдигна въпросително вежди.
— Не много.
Тя му се усмихна, надявайки се думите й да са го успокоили. Въздъхна с облекчение, като усети, че той се отпусна до нея.
— Дядо каза, че мога да си хапна торта с чая — прошепна Карълайн на ухото й.
— Наистина ли?
Луси погледна към баща си, навел се над някаква книга, която му показваха момчетата.
— Обясни ли ти каква точно ще бъде тортата? Може би няма да я харесаш — подразни тя момиченцето.
— Да не харесам тортата? — попита детето и широко разтвори очи.
— Кой не обича торта? — обади се Ричард, притегляйки Карълайн на коленете си.
— Не и аз — заяви Робърт, вдигайки глава.
— Не и аз — обади се Дейвид.
Той погледна към баща си, притиснал малката му сестричка и седнал до Луси. Обхвана го ревност. Присви устни и сведе глава към картата, която държеше господин Мередит.
— Покажете ми отново, къде сте ходил — каза той и обърна гръб на баща си.
Ричард погледна към по-големия си син и въздъхна. После се загледа в Едуард, припомняйки си какво му беше предложил той. Може би да изпрати децата при родителите на Джулия в Йоркшир, щеше да се окаже добра идея. Но веднага си спомни колко болни бяха те всъщност и поклати глава.
Луси и Ричард бяха отказали всички покани, отнасящи се до същата вечер, и бяха предпочели да останат с децата. След вечерята, сервирана по-рано, отколкото беше прието в града, те се събраха в салона да изиграят една игра на карти, на която господин Мередит беше научил момчетата. Играха, докато стане време да си лягат, и накрая даже Дейвид изглежда се забавляваше.
Забелязвайки белезите на умора по лицето на стария човек, не след дълго и Ричард, и Луси казаха лека нощ. Изкачвайки се по стълбите заедно, Луси позволи на Ричард наистина да й се притече на помощ — много повече, отколкото обикновено. Пред вратата на стаята си тя се прозя.
— Да ти пожелая ли лека нощ сега? — попита я Ричард, чудейки се дали прозявката не е сигнал за него да спи в отделно легло.
— Защо? — сепна се Луси. — Ще излизаш ли?
Във въпроса й се съдържаха много повече въпроси.
— Не и тази вечер — каза той твърдо, отвори вратата пред нея и я последва.
Луси въздъхна с облекчение. Въпреки че той я погледна със страст в очите, вътрешно тя се раздираше от съмнения дали съпругът й я обича.
Той прекоси стаята и се отправи към собствената си спалня, където го чакаше слугата му. След като приключи с преобличането, се върна в стаята при нея и се излегна на леглото. Отначало не забеляза особения израз на лицето й.
Най-накрая и Бети излезе от стаята. Луси се извърна към него, държейки в ръка смачкан лист хартия.
— Ричард — изрече с треперещ глас.
Той отвори очи и седна.
— Какво се е случило? — попита притеснено, после слезе от леглото и се приближи до нея.
— Прочети това — и му подаде листа.
Той го взе и очите му се присвиха гневно.
— Откъде го взе? — попита.
— Беше тук, на тоалетката ми. Нямаше го, когато се преобличах за вечеря. Сигурна съм в това, щях да го видя… — И след тези нейни думи и двамата настръхнаха.
Ричард отново прочете написаното върху листа и сви устни.