Попитай съпруга си, защо не е направил погребение на първата си жена.
Всяка буква беше писана първо на друга хартия, изрязана и залепена върху листа. Лицето му се сгърчи — отново се започваше, помисли си той.
— Кой би могъл да изпрати подобно нещо? — попита Луси, ставайки от стола пред тоалетката.
— Попитай слугинята си.
— Тя сигурно си е легнала.
— Извикай я — настоя той.
Тя се вгледа в израза на лицето му и видя там непреклонност. Затова побърза да позвъни.
Когато Бети влезе, Ричард стоеше до камината, смачкал листа в ръка. Момичето погледна първо него, после господарката си.
— Кога пристигна това писмо? — попита той с такъв строг тон, какъвто слугинята досега не беше чувала.
— Беше на тоалетката, когато влязох тук след вечеря — осведоми тихо Бети.
Беше си помислила, че вероятно някое от децата беше оставило съобщение за тях.
— По кое време?
— След като вие привършихте с вечерята — обясни Бети. — Нещо лошо ли съм направила, господарю?
— Не — каза Ричард и прекоси стаята, лицето му придоби замислен израз. — Кой друг влиза в тази стая?
— Всяка една от слугините и икономката — прошепна Бети. — Също и Роулс, вашият слуга.
— Друг?
— Лакеите, които се грижат да е топло.
Бети погледна към господарката си, опитвайки се да разбере какво толкова се е случило. Луси не забеляза погледа й и продължи да гледа през прозореца. Думите в писмото, колкото и невинни да бяха, изгаряха душата й. Какво имаше предвид изпращачът на това писмо? Не беше много сигурна, че иска да разбере.
— Би ли могъл някой от тях да влезе тук тази вечер? — попита Ричард.
Бети се извърна отново към господарката си.
— Кажи му, Бети — нареди спокойно Луси.
Момичето сведе глава. После си пое дъх и каза:
— Тази вечер не.
— Защо? С какво тази вечер е по-различна? — попита Ричард, улавяйки колебанието в тона й. — Какво се е случило?
— Днес икономката имаше рожден ден. Готвачката беше приготвила специална торта. Всички дойдоха да я поздравят. Е, разбира се, само за няколко минути.
Луси осъзна, че слугинята й всеки миг ще се разплаче. Затова побърза да я успокои.
— Много добре са направили. И, разбира се, ти си й помогнала да се подготви.
Слугинята видимо се успокои.
— След като казваш, че сте били там само за няколко минути, някой все трябва да е забелязал нещо по-особено. Може би е добре да разпиташ. Няма как това писмо да не е било дадено на някой да ми го предаде.
Ричард вдигна въпросително вежди в знак на протест, но Луси предпочете да се престори, че не го е забелязала. Бети кимна и се втурна извън стаята, въздъхвайки с облекчение.
Ричард отново прочете написаното на листа.
— Дейвид беше с нас цялата вечер — каза той тихо, сякаш повече на себе си, отколкото на нея.
— Не би могъл да бъде той — увери го Луси, надявайки се да е права. — Виж буквите. Не приличат на написани от детска ръка.
Тя се приближи до него, взе листа и го приглади с ръка.
— Виж.
— Сигурна ли си? — попита я той, гласът му леко потреперваше.
Не му се искаше да повярва, че синът му е способен на подобно нещо. Луси му се усмихна. Никой от тях не забеляза, че устните й трепереха.
— Да — промълви тихо тя. — Защо някой би искал да ми изпраща подобно съобщение, Ричард? — попита, искайки той да й отговори честно.
Съпругът й сви рамене. Седна и подпря глава на ръцете си.
— И аз бих искал да зная — прошепна. На лицето му се изписа твърдост. — Ще узная, на всяка цена — обеща й.
— Как? — попита го, прииска й се да повярва, че е възможно, но не беше много сигурна в това, понякога той беше толкова непредсказуем.
— Имам приятели, които могат да ми помогнат — я увери.
— Приятели?
Тя прекоси стаята, сложи ръце на раменете му и лекичко го завъртя така, че да може да гледа лицето му.
— Те знаят много добре какво трябва да се направи — отново я увери той. — Миналия път бяха почти на път да успеят.
— Миналия път?
Луси го погледна така сякаш досега не го беше познавала.
— Миналия път? И друг път ли са ти пращали подобни съобщения? — попита го недоверчиво.
Той се изправи и протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна. Ръцете му увиснаха. Той отстъпи назад, после се приближи до прозореца и, също като нея преди минути, се загледа навън. Забравяйки импулсивното си отдръпване преди малко, Луси се приближи до него и го хвана за ръка. Повече от всичко му се прииска да се извърне към нея, да й разкаже цялата история, да усети съчувствието й. Вместо това запази мълчание.
Луси с неохота пусна ръката му, по израза на лицето й явно личеше, че се терзае.