Луси се опита да се изплъзне. После, макар все още да й се искаше да има достатъчно сила, за да не отвърне на ласките му, тя въздъхна, притисна се по-силно към него и обви ръце около шията му. Когато целувката свърши, й се стори, че е била твърде кратка. Но после разтърси глава сякаш да се отърси от завладелите я чувства.
— Отиваме ли да видим децата?
В учебната зала беше изключително студено. Двете по-малки деца поздравиха баща си, макар и неохотно, но Дейвид изобщо отказа да му обърне внимание. Ричард протегна ръка към него, но се поколеба да го докосне.
— Искате ли да пояздим в парка утре? — попита той.
— Мислиш ли, че ще имаш свободно време? — попита Робърт, несигурен дали може да се вярва на бащиното обещание.
Случилото се днес беше напомнило на детето за времето отпреди пожара.
— Освен днес някога нарушавал ли съм обещанията си? — попита Ричард.
Въпреки думите преди малко, казани на Луси, той много добре знаеше какво е някой, макар и веднъж да те е разочаровал. Не искаше децата му да страдат, както той беше страдал.
— След пожара не — изрече бавно Робърт, толкова бавно, сякаш някой вадеше думите с ченгел от устата му.
Докато говореше, беше навел глава и не смееше да погледне баща си. Карълайн, която се беше приближила до Луси и гладеше с ръка меката копринена тъкан на роклята й, вдигна глава — изглеждаше много натъжена.
— Татко обещава, че повече няма да прави така, Робърт — обяви тя на брат си.
Изразът на лицето й беше много сериозен и в този миг тя не приличаше на малко едва шестгодишно момиченце.
— Той даде обещание и преди да тръгне за Русия — напомни влязлото в този миг по-голямо момче.
Сякаш нож се заби в сърцето на Ричард. Той погледна към Луси, очите му бяха потъмнели от болка. Нямаше ни най-малка представа, че в сърчицата на децата му се беше настанила такава горчивина заради пътуванията му. След пожара беше прекарвал почти изцяло с тях, отказвайки се от нещата, които биха му доставили развлечение или удоволствие, и на практика не ги беше оставял сами. Припомни си какво беше казал на Луси преди минути и се почувства виновен.
— Мислех, че ще ме разберете — промълви тихо.
— Разбрахме, че не те е грижа за нас — възропта Дейвид. — Ако мама не беше умряла в пожара, сигурно пак щеше да заминеш някъде и да не те видим месеци наред.
Луси протегна ръце към упоритото малко момче, но то рязко се дръпна.
— Не, Дейвид — отрони тя и в очите й се появиха сълзи.
Карълайн отвори широко очи и се притисна в Луси.
— Дейвид греши. Зная, че греши — прошепна тя. — Татко ни обича — добави по-високо.
Ричард тежко преглътна, погледна я и й се усмихна.
— Благодаря ти, сърце мое.
После премигна няколко пъти, защото очите му се бяха изпълнили със сълзи. Извърна се към по-малкия си син.
— Мислиш ли също като Дейвид, че не ме е грижа за вас? — попита, като в същото време коленичи на пода, забравяйки, че е с дрехите, с които се готвеше да излиза, за да може да се вгледа по-добре в очите им.
— Той ни спаси, Дейвид — каза по-малкото момче, осмелявайки се най-сетне да вдигне глава и да погледне по-големия си брат. — И ни научи да управляваме корабчето.
Усмивката на детето беше колеблива, но това беше достатъчно за баща му да разбере, че не е изгубил напълно обичта му.
Той шумно въздъхна. Седна на пода, почувствал се изведнъж слаб след облекчението, което изпита — твърде малко го интересуваше каква гледка представлява. После протегна ръце, за да прегърне двете си по-малки деца. Отначало бавно, след това подтичвайки, те се спуснаха в прегръдките му. Дейвид за миг се загледа към тях, след това им обърна гръб.
Луси се отпусна върху стола — люлка в единия ъгъл на залата, без изобщо да мисли, че може да измачка балната си рокля. Беше свидетел колко разстроени бяха децата следобед и сега, след току-що разигралата се сцена между тях и баща им, беше останала смаяна от дълбочината на чувствата им. Вгледа се в Дейвид, прииска й се да може някак да се докосне до душата му, да намери подходящата дума за него, да го накара да се почувства по-добре.
Все още седнал на пода, Ричард погледна към Луси. Тя му се усмихна. При вида на балната й рокля той се сепна. Притисна по-силно децата към себе си, те го изгледаха с любопитство, и попита:
— Ще може ли Едуард днес да те придружава по време на бала?
— Защо? — попита Луси, усещайки гърлото си свито и затаи дъх.
— Искам да остана с децата.
— И двамата ще останем.
— Не, ти трябва да отидеш — промълви тихо той. Последните му думи като че удариха Луси. Пак не се съобразяваха с мнението й. Тя успя да се овладее: